От своята страна на телената преграда тя наблюдаваше, как баща й идва към нея. Очите му бяха безизразни, косата посивяла, дори лицето сякаш бе придобило сивкав оттенък, който преливаше в дебелата затворническа униформа.
— Здравей, татко — изрече тихо тя, когато той се отпусна на стола срещу нея.
— Здравей, Рина — направи опит да се усмихне той.
— Добре ли си, татко? — попита тревожно тя. — Не те ли…
— Отнасят се добре с мен — бързо каза той. — Дадоха ми работа в библиотеката. Натоварен съм да установя нов контрол над инвентара. Губят им се много книги.
Тя го изгледа. Положително се шегуваше.
Тягостна тишина се възцари между двамата.
— Получих писмо от Стен Хуайт — каза най-после той. — Има едно предложение от шестдесет хиляди долара за къщата.
Стен Хуайт беше адвокатът на баща й.
— Не е лошо — каза тя. — От това, което ми казаха, не вярвах да вземем толкова. Големите къщи не се търсят много на пазара.
— Някакви евреи я искат — каза той без злоба. — Затова ще платят толкова.
— И без това беше преголяма за нас и нямаше да живеем в нея, след като се върнеш.
Той я погледна.
— Едва ли ще ни остане много. Може би десетина хиляди, като се оправим с кредиторите и Стен.
— Нямаме нужда от много — каза тя. — Ще изкараме някак, докато отново стъпим на крака.
Този път гласът му беше горчив.
— Кой ще рискува вече с мен? Аз не съм вече банкер. Аз съм престъпник.
— Не говори така! — сряза го тя. — Всички знаят, че не си виновен за станалото. Знаят, че нищо не си взел за себе си.
— Още по-лошо — каза горчиво той. — Едно е да те съдят като крадец, а съвсем друго — като глупак.
— Не трябваше да ходя в Европа. Трябваше да си остана вкъщи с теб. Тогава може би нищо нямаше да се случи.
— Аз съм този, който не изпълни дълга си към теб.
— Не е вярно, татко.
— Тук имам много време за размисъл. Нощем дълго стоя буден и си мисля какво ли ще правиш сега.
— Ще се оправя, татко! — увери го тя. — Ще се хвана на работа.
— Какво ще работиш?
— Не зная — бързо отвърна тя. — Ще намеря нещо.
— Не е толкова лесно. Не си подготвена за нищо специално. — Той се загледа в ръцете си. — Дори проиграх възможността ти за един добър брак.
Тя се засмя.
— Не съм мислила за брак. Всички младежи в Бостън са точно това — младежи. На мен ми се струват като момчета: нямам търпение с тях. Когато се омъжа, ще сторя това за зрял мъж, като тебе.
— Нужна ти е почивка — каза той. — Изглеждаш уморена и изтощена.
— Двамата ще си починем, когато се върнеш у дома — уточни тя. — Ще идем в Европа. Зная едно кътче на Ривиерата, където можем да прекараме цяла година с по-малко от две хиляди долара.
— Много време има дотогава — отбеляза той. — Сега трябва да си починеш.
— За какво намекваш, татко? — попита тя.
— Писах на братовчед си Фостър — обясни той. — Той и жена му Бети искат да им отидеш на гости. Казват, че там било прекрасно и можеш да останеш при тях, докато изляза и дойда при теб.
— Но в такъв случай няма да мога да те посещавам — бързо се съпротиви тя, посягайки към ръцете му през тясното пространство между решетките.
Той притисна пръстите й.
— Така ще бъде по-добре. И двамата ще имаме по-малко мъчителни спомени.
— Но, татко… — опита се да възрази тя.
Пазачът тръгна към тях и баща й се изправи.
— Дал съм вече инструкции на Стен Хуайт — каза той. — Сега прави, каквото ти казвам, и замини.
Обърна се и тя го изгледа, докато се изгуби от погледа й, който се премрежи от сълзите. Видя го месеци по-късно, тръгнала на сватбено пътешествие в Европа. Заведе съпруга си в затвора.
— Татко — каза срамежливо тя — това е Джонас Корд. Харисън Марлоу видя мъж на своята възраст, може би дори по-стар, но с ръста и младежката жизненост, характерни за западняците.
— Можем ли да направим нещо за теб, татко? — попита тя.
— Каквото и да е, мистър Марлоу? — добави Джонас Корд.
— Не. Не, благодаря ви.
Корд го изгледа и Харисън Марлоу усети погледа на дълбоките, проницателни сини очи.
— Моята работа се разраства, мистър Марлоу — каза той. — Преди да се захванете с нещо, бих се радвал, ако поговорите с мен. Нужен ми е човек с вашия опит, за да ми помага при финансирането на разрешението.
— Много сте любезен, мистър Корд.
Джонас Корд се обърна към Рина.
— Извинявам се — каза той, — но зная, че би желала да поостанеш насаме с баща си. Ще почакам отвън.
Рина кимна и двамата мъже се сбогуваха. Известно време баща и дъщеря се гледаха един друг, после Рина заговори:
— Какво мислиш за него, татко?
— Ами, той е на моята възраст!
Рина се усмихна.
— Казах ти, че ще се омъжа за зрял мъж. Никога не съм понасяла хлапаците.