За пръв път имах възможност да видя как Робер се справя със слугите. Приближи я някак лениво, но ръката му се стовари върху лицето й като пистолетен изстрел. Гласът му бе пълен с укор:
— Колко пъти съм ти казвал да не подслушваш зад вратите?
Тя стоеше с ръка на лицето си. Сълзите започнаха да се стичат по бузите й.
— Върви сега в кухнята. Ще се занимая с теб по-късно.
Затича към кухнята все още с ръка на лицето. Робер се обърна към мен:
— Извинявам се заради нея, мистър Корд — каза той с предишния дълбок и спокоен глас. — Обикновено моите слуги не правят такива неща, но тази специално ми създава трудности.
Извадих цигара и още преди да съм я сложил в устата, Робер ми поднесе запалена клечка кибрит. Дръпнах дълбоко.
Робер духна клечката и грижливо я постави в един пепелник.
— Да, сър?
Погледнах замислен към стълбището. Странно, но се колебаех.
Гласът на Робер долетя зад рамото ми:
— Мисис Корд е в стаята си.
Вдигнах очи към него. Лицето му беше като непроницаема маска.
— Благодаря, Робер. Ще се кача да й кажа.
Тръгнах нагоре. Гласът му ме задържа:
— Мистър Корд?
Обърнах се и погледнах надолу към него. Черното му лице светна.
— В колко да сервирам вечерята, сър?
Помислих за миг.
— Към осем часа — отговорих.
— Благодаря ви, сър — каза той и тръгна към кухнята.
Почуках леко на вратата на Рина. Отговор не последва. Отворих и влязох. Гласът й долетя от банята:
— Луиз, донеси ми голяма хавлиена кърпа.
Влязох в банята и взех от купчината на лавицата над тоалетната масичка една кърпа. Тръгнах към заградената вана в момента, когато тя плъзна встрани стъклената стена.
Беше цялата златна, бяла и гореща, а водата се стичаше по тялото й. Стъписа се за миг. Повечето жени веднага биха направили опит да се прикрият. Но не и Рина. Тя протегна ръка за кърпата. Ловко се загърна и излезе от ваната.
— Къде е Луиз? — попита тя, сядайки пред тоалетната масичка.
— Долу — отговорих аз.
Залови се да подсушава лицето си с друга кърпа.
— Това няма да се хареса на баща ти.
— Никога няма да го узнае — отговорих аз.
— Откъде знаеш, че няма да му кажа?
— Няма — изрекох аз убедено.
Именно тогава тя започна да усеща, че нещо не е в ред. Погледна ме в огледалото. Лицето й изведнъж стана сериозно.
— Да не се е случило нещо между теб и баща ти, Джонас?
Взря се за миг в мен с недоумение. Подаде ми една по-малка кърпа.
— Бъди послушно момче, Джонас, и ми изсуши гърба. Не мога да го достигна. — Усмихна се в огледалото. — Виждаш, Луиз наистина ми е необходима.
Взех пешкира и пристъпих към нея. Тя остави голямата кърпа да се хлъзне надолу по раменете й. Изтрих капките влага по безупречната й кожа. Улавях аромата на парфюма й, излъчван от затопленото след банята тяло.
— Престани, Джонас! Тази сутрин баща ти казваше, че си сексуален маниак, ала не е нужно да го доказваш.
Взрях се в очите й. Нямаше уплаха в тях. Тя бе много самоуверена. Бавно се усмихнах.
— Може би е бил прав — отвърнах. — А може би е забравил какво значи да си млад.
Привлякох я от стола към себе си. Кърпата продължи да се свлича, докато остана да виси, притисната само от телата ни. Покрих устата й с моята и сграбчих едната й гърда. Беше едра и твърда и почувствувах как сърцето затупка под нея.
Може би грешах, но за миг ми се стори, че долавям възбуда да преминава през тялото й. После тя гневно се отскубна. Кърпата остана да лежи на пода.
— Да не си полудял? — избухна тя, а гърдите й се дигаха и спускаха учестено. — Знаеш, че всеки миг може да влезе през тази врата.
Останах неподвижен за миг, после се освободих от цялото струпано в гърдите ми напрежение с бавна въздишка.
— Той никога вече няма да влезе през тази врата — уведомих я аз.
Цветът започна да се отдръпва от лицето й.
— Какво… какво искаш да кажеш? — заекна тя.
Очите ми гледаха право в нейните. За пръв път успях да проникна зад тях. Беше изплашена. Като всеки, изправен пред неизвестното бъдеще.
— Мисис Корд — бавно казах аз, — твоят съпруг е мъртъв.
Зениците й се разшириха неспокойно и тя плавно се отпусна на стола. Инстинктивно вдигна кърпата и я уви около себе си.
— Не мога да повярвам! — пророни глухо.
— Какво не можеш да повярваш, Рина? — безмилостно я запитах аз. — Че е мъртъв ли, или че сбърка, като се омъжи за него, вместо за мен?
Едва ли ме чу. Гледаше ме със сухи очи, но в тях имаше такава тиха скръб и състрадание, каквито никога не бях мислил, че е способна да изпита.
— Болезнено ли беше? — попита тя.
— Не — отвърнах. — Стана бързо. Удар. В един миг беше голям и силен като живота и ревеше като лъв, в следващия… — щракнах пръсти — така беше.