Взе бутилка скоч и напълни една чаша с кубчета лед. Покри леда с уиски, върна се до бюрото, седна и започна да изучава скиците. Отпи от уискито, докато ги гледаше.
Натисна един бутон на рамката на креслото и светналата на тавана лампа огря скиците. Завъртя стола към пиедестала отляво, като се опитваше да си представи модела на роклята.
Но очите й се пълнеха със сълзи. Скиците избледняха и тя виждаше само Рина, застанала на пиедестала с ярката светлина върху дългите й руси коси, чийто гневни, отрязани кичури заобикаляха отпуснатата на възглавницата глава.
— Защо трябваше да го сторите, за Бога? — проплака тя вбесена. — Защо трябва винаги да разрушавате красотата? Няма ли достатъчно грозота на този свят?
Сълзите замъглиха очите й, но през тях тя все още виждаше Рина, когато за пръв път застана на пиедестала и бялата коприна обгръщаше тялото й.
Не беше много отдавна. Само преди пет години. Бялата коприна бе за булчинска рокля. Когато Рина се женеше за Невада Смит.
15.
Замисленото като скромна церемония бракосъчетание се превърна в цирк, най-големия рекламен парад на Холивуд. И всичко заради Дейвид Улф, който най-после отведе в леглото червенокосата статистка, изпълняваща незначителна роля в „Ренегатът“.
Макар да беше младши писач, само една стъпка по-високо от най-дребната служба в отдела, и да получаваше едва трийсет и пет седмично, Дейвид беше фигура, що се отнася до жените. Това можеше да се обясни само с една дума. Фаворизация. Бърни Норман му беше вуйчо.
Не че имаше особена полза от него. Обаче момичетата не знаеха. Откъде можеха да подозират, че Норман едва понася сестриния си син и му бе дал работа само за да накара сестра си да млъкне? И за да държи племенника си на разстояние, бе дал нареждане на трите си секретарки да не допускат Дейвид под никакъв претекст в кабинета му.
Това дразнеше Дейвид, но точно сега беше далеч от ума му. Беше двайсет и три годишен и разсъждаваше над по-важни неща. Каква разлика между тукашните момичета и онези у дома. Помисли си за разпоредителките на Бижу Тиатър в Ню Йорк, дребните, изплашени италианки и дръзките, едри ирландки, за бързите съвокупления на пустия втори балкон или на празната сцена зад големия екран, докато филмът се въртеше над главите им. Дори и там името на Бърни Норман му помагаше. Че как иначе ще го направят помощник-директор.
Момичето каза нещо. Отначало Дейвид не я чу.
— Какво? — попита той.
— Искам да присъствувам на сватбата на Невада Смит.
Макар и легнала под него, в гласа й имаше решителност, която той долови.
— Ще бъде в тесен кръг — уклончиво обясни той.
Сега гласът й се избистри и тя го погледна.
— Ще присъствуват много важни личности, които иначе никога не биха ме забелязали.
— Ще видя какво мога да направя — престори се той, че приема на сериозно желанието й.
Малко по-късно, докато полагаше алчни усилия за трети път да докопа златната ябълка, му хрумна страхотна мисъл.
— У-ха! — викна той, когато тя започна да се оформя в главата му.
— По-спокойно, малкия. Ще разбудиш съседите — прошепна тихо тя, мислейки, че е стигнал кулминацията.
И в известен смисъл беше права.
Бърни Норман се гордееше от факта, че пристига в студиото пръв от ръководния персонал. Всяка сутрин в седем часа дългата, черна лимузина, карана от шофьор, завиваше през масивния железен портал на парадния вход и спираше пред административната сграда. Той обичаше да идва рано, както обясняваше винаги, за да успее да прегледа кореспонденцията си, която беше поне двойно по-голяма от тази на когото и да било в студиото, преди да са пристигнали трите секретарки. По този начин остатъкът от деня оставаше за всеки, стигнал до вратата му. И, както твърдеше, вратата му бе винаги отворена.
Всъщност, идваше рано, защото по рождение обичаше да си вре носа навсякъде. Макар че никой не споменаваше това, всички в студиото знаеха какво прави от момента, щом входната врата се затвореше зад гърба му. Промъкваше се из пустите кабинети на служащите и секретарките, надничаше в книжата по бюрата, тършуваше из случайно забравените отворени чекмеджета и проучваше съдържанието на всяко писмо и бележка. Беше се стигнало дотам, че щом даден служител искаше непременно да обърне вниманието на Норман върху нещо, просто го оставяше да лежи невинно на бюрото и си отиваше вкъщи.
Норман лесно се оправдаваше пред себе си. Просто съм в течение на работата. Как иначе сам човек би могъл да управлява такава сложна организация?
Стигна тази сутрин до вратата на собствения си кабинет около осем часа, тъй като обиколката му бе продължила малко по-дълго от обикновено. Въздъхна тежко и отвори вратата. Проблеми, винаги проблеми.