— Какво възнамеряваш да правиш?
— Какво мога да направя? — запита Бърни. — Ще й дам ролята. Зареже ли ни, ще загубим два пъти повече, отколкото губим сега. — Присегна се за пура. — Следобед ще й телефонирам и ще й кажа. — Спря се, докато я палеше. — Не, хрумна ми нещо по-добро. Иди следобед при нея и й кажи. Проклет да бъда, ако я оставя да мисли, че й целувам задника.
— Добре — прие Дейвид и се запъти към кабинета си.
— Чакай! — повика го вуйчо му. Дейвид се обърна. — Знаеш ли на кого налетях онази вечер в хотел „Уолдорф“ в Ню Йорк? — запита Бърни. — На твоя приятел.
— Моят приятел ли?
— Да, знаеш кой. Оня лудият. Летец. Джонас Корд.
— О — каза Дейвид. Хареса му начина, по който вуйчо му намекна за разговора им за Корд преди няколко години. Той и Корд не бяха си разменяли нито дума. Дори не знаеше дали Корд подозира за съществуването му. — Как изглеждаше?
— Все същият — отвърна вуйчо му. — Като скитник. Беше с гуменки и без вратовръзка. Не зная как може да се показва навън така. Биха изхвърлили всеки друг, но не и него! Веднага ще разбереш, че парите са си пари.
— Говори ли с него? — полюбопитствува Дейвид.
— Беше два през нощта, а с него вървят две courvehs. Пристъпвам аз и казвам: „Здравей, Джонас“. Той ме поглежда така, сякаш никога през живота си не ме е виждал. „Не ме ли помните?“ — питам аз. „Бърни Норман от Холивуд“. „Аха“, казва той. Но по лицето му не мога да отгатна дали се сеща, или не. Страшно е брадясал. „Тези две девойчета са артистки, ми казва той, но няма да ти кажа имената им. Иначе може да ги пипнеш с договор. Харесам ли някое момиче — казва той, — сключвам с нея договор за «Корд Експлозивс», вече не рискувам да ми ги измъкват под носа, както ти направи с мадамата Марлоу“. И при тези думи така ме потупва по ръката, че два часа след това не мога да я вдигна.
Усмихнах се насила, макар че не ми беше до смях. В нашата работа трябва да се пипа бързо, думам му аз, иначе човек остава на опашката. Но с това е свършено. Сега бих желал да си поговорим за новия филм, който чувам, че правите. Миналия път ви свършихме голяма работа и мисля, че няма да е зле да се срещнем и поговорим.
„Защо не го направим още сега?“ — пита той. — „Аз мога“, казвам аз. Той се обръща към жените. „Почакайте тук“, им казва. Обръща се и ме улавя за ръката. „Ела, казва, и почва да ме дърпа. Ела в кабинета ми.“
— Поглеждам го изненадан. „Имате кабинет в «Уолдорф»? — питам аз. «Имам кабинет във всеки хотел на Съединените щати», ми отвръща той. Влизаме в асансьора и той казва на оператора: «Мецанина, моля». Излизаме, вървим по коридора и стигаме до една врата. Поглеждам табелката: МЪЖЕ — пише на нея. Поглеждам го. Той се ухилва. «Кабинетът ми», казва и отваря вратата. Влизаме, вътре е бяло и пусто. Има масичка и стол. Той сяда на стола и изведнъж виждам, че е съвсем трезвен, вече не се усмихва.
«Още не съм решил къде ще пусна филма, започва той. Всичко зависи от това къде ще ми предложат най-добри условия.» «Съвсем разумно, съгласявам се аз, ала нищо не мога да ви обещая, докато не узная що за филм ще бъде». «Ще ти кажа, отвръща той. За летците по време на Световната война. Купих петдесетина стари самолета — «Спадове», «Фокери», «Нойпорт», «Де Хевиландс» — и възнамерявам да ги поразтанцувам из въздуха.»
«О, военен филм, казвам аз. Не е много разумно. След «На западния фронт нищо ново» с военните филми е свършено. Никой няма да дойде да го гледа. Но тъй като имам опит с вас и веднъж ни провървя заедно, може да се хвана на хорото. Какви условия търсите?» Той ме фиксира в очите. За студиото — десет процента, казва. Разпространение — петнадесет процента, като се приспаднат всички разходи от брутния доход.“ „Това е невъзможно“, казвам аз. Моето студио работи при минимум двадесет и пет процента.
„Не е вярно, казва той, но сега няма да споря. Искам само да ти обърна внимание на следната проста аритметика. Съгласно годишния ти баланс, студиото ти докарваше през последните няколко години средно двадесет и един процента. През този период «Ренегатът» представляваше двайсет и пет на сто от брутния ти доход. Извади го от брутото и ще видиш, че общо се покачва на почти трийсет и шест процента. Същото важи и за студиото, казва той. Обемът осигурява проценти, а аз осигурявам обема, така че не желая само обикновените проценти. И аз искам част от каймака, както казвате вие, хората в киното.“
„Не мога да си го позволя“, казвам аз. „Тъй както вървят работите в киното, казва ми той, не можеш да не си го позволиш.“ „Дирекционният ми съвет никога няма да го одобри“, не отстъпвам аз. Той се изправя усмихнат. „Ще одобри, казва той. Дай им година-две и ще одобрят. Тъй и тъй си тук, защо не пуснеш една вода?“, казва ми той. Толкова съм изненадан, че отивам до писоара. Когато се обръщам, него вече го няма. На сутринта, преди да се кача на влака, правя опит да се свържа с него, но никой не знае къде е. В кантората му дори не знаят, че е в Ню Йорк. — Бърни се загледа в бюрото. — Същински призрак, ти казвам.