— Уверен съм, че това ще го ощастливи — ухили се Дейвид. Остави чашата и се изправи…
— Мисля, че му се иска да ме чука — леко запелтечи тя.
Той се засмя.
— Че кой не иска? — запита. — Поне шейсет милиона мъже са си мислили за това.
— Ти не си — каза тя изведнъж и очите й се впиха в неговите.
— Кой казва?
— Аз — сериозно заяви тя. — Никога не си ме питал.
— Напомни ми да сбера кураж някои път.
— Какво ще кажеш за сега? — запита тя и дръпна колана на хавлията. Тя се разтвори, разкривайки голото тяло. Той прикова очи, толкова изненадан, че не можа да проговори.
— Слез долу, Айлин — нареди Рина, без да мести очи от него. — И се погрижи вечерята да бъде готова навреме.
Дейвид улови погледа на Айлин, когато мина покрай него, забързана към вратата. И сто години да доживееше, никога нямаше да забрави дълбоката болка и страданието, които съзря там.
18.
Докато срещна Рина Марлоу, Клод Дънбар обичаше само три неща — майка си, себе си и театъра — и то в тази последователност. Неговият „Хамлет“ в съвременни костюми бе най-успешната Шекспирова творба, играна някога в Ню Йорк. А режисурата на „Слънчеви петна“, съвсем посредствена пиеса бе тази, която го издигна до апогея на славата му. В „Слънчеви петна“ имаше три действуващи лица — двама изследователи, които живеят изолирано накрая на голяма пустиня, и младо момиче, което си е загубило паметта и попада в техния лагер. Развива се борба между двамата мъже, като по-младият се опитва да запази момичето от похотта на по-възрастния, но след като успява, сам се поддава на похотта на момичето.
Беше изградена предимно на диалога, с малко действие, и въпреки че не слезе от сцената на Бродуей цяла година, Дънбар бе толкова изненадан, когато Норман му телефонира да му съобщи, че е купил пиесата и иска той да режисира филма, че веднага, без колебание, се съгласи. Едва след като замина за Калифорния обаче, разбра кой ще играе главната роля.
— Рина Марлоу! — възкликна той пред Норман. — Но аз мислех, че Бети Дейвис ще играе.
Продуцентът го изгледа безизразно.
— Уорнър й извъртя номер — снижи той глас до поверителен шепот. — Тогава веднага си помислих за Рина.
— Няма ли някоя друга, мистър Норман? — запита той, леко заекващ, както винаги, когато се смущаваше. — Какво ще кажете за момичето, което я игра в театъра?
— Не е име — отсече бързо Норман. — Пиесата е важна за нас. Трябва да й осигурим печалба. Рина никога не е правила филм, който да не донесе печалба.
— Може — съгласи се Дънбар. — Но може ли да играе?
— Няма по-добра актриса в Холивуд. Вие сте режисьор. Идете следобед у дома й с ръкописа и сам ще видите.
— Мистър Норман…
Обаче Норман вече го бе уловил под ръка и го водеше към вратата.
— Бъдете справедлив, мистър Дънбар. Дайте възможност на момичето, поработете с него. После, ако все още мислите че не става, ще видим.
Продуцентът така ловко се бе отървал от него, че сам не разбра как се озова пред затворената врата, наблюдаван от трите секретарки.
Усети лицето си да пламва и за да прикрие смущението си, отиде до момичето, което се намираше най-близко до вратата.
— Бихте ли ми казали къде живее мис Марлоу? — запита той. — И как се стига дотам.
Секретарката се усмихна.
— Мога да направя нещо повече, мистър Дънбар — каза делово тя и взе телефона. — Ще наредя кола да ви вземе и да ви закара.
Следобеда, преди да отиде в дома на Рина, Клод Дънбар се отби в едно кино, където се въртеше последният й филм. Наблюдаваше екрана със смесица от очарование и ужас. Несъмнено момичето бе прекрасно. Можеше дори да види, че в нея имаше нещо животинско, което дразнеше инстинктите на известна част от публиката. Ала не беше подходящ тип за пиесата, която щеше да снима на филм.
Момичето в пиесата беше сериозно, вглъбено, наплашено. При опитите да си възвърне паметта, изглеждаше измъчено, изтощено, смазано от горещината на пустинята. Фактът, че е жена, предизвикваше желанието у мъжете, а не физическата й пищност. И чак при кулминацията на пиесата се разкриваше коренът на нейните страхове — собствената й склонност към похот.
На екрана Рина бе възбуждаща, дръзка, съзнаваща своята сексуалност и непрекъснато парадираше с нея пред публиката, ала в играта й нямаше финес. И все пак, честно казано, той долови жизнеността, лъхаща от нея. Щом се появеше на екрана, независимо кой друг бе в кадър, той не можеше да откъсне поглед от нея.
Излезе от киното и се прибра в хотела, откъдето трябваше да го вземе колата. Както винаги, когато биваше разтревожен, той телефонира на майка си.