Слава богу, това беше последният кадър. Сутринта пред колибата, когато момичето отваря вратата и намира двамата мъже мъртви — по-младият убил по-възрастния, а след това се самоубил, съзнавайки бездната, до която го е довело момичето. Тя трябва само да погледне двамата, да поплаче малко и да поеме към пустинята. Проста работа. Нищо не можеше да се сбърка. Десет минути и ще е свършило.
— По местата!
Двамата актьори се проснаха пред вратата на колибата. Един помощник-режисьор и скриптерката свериха разположението им с помощта на направени преди това снимки и пооправиха някои детайли. Ръката на единия от актьорите бе на погрешно място; на бузата на другия се бе появило някакво петно.
Норман видя Дънбар да кимва.
— Готови! — Моментна тишина, после Дънбар подвикна. — Действие!
Норман се усмихна на себе си. Това беше лека работа. Този път нямаше какво да се изкусурява звукът. Вратата на колибата започна бавно да се отваря. Рина пристъпи и погледна двамата мъже.
Норман изруга наум. Как нямаше достатъчно разум това лайно, поне да й цепне малко роклята. Предполагаше се, че се намират в пустинята — но не, роклята й стигаше до врата, като че ли е посред зима. Този Дънбар си имаше работа с най-хубавите цици в бранша и да вземе да ги скрие!
Камерата започна да се приближава за едър план. Рина бавно повдигна глава и я загледа. Миг. Втори.
— Плачи, дявол да те вземе! — завика Дънбар. — Плачи!
Рина примигна с очи. Нищо не излезе.
— Стой! — изкрещя Дънбар. — Излезе на сцената, стъпвайки върху един от легналите мъже, за да я достигне. Изгледа Рина.
— В тази сцена се очаква да заплачеш. Забрави ли? — саркастично каза той.
Тя кимна мълчаливо.
Той се обърна и се върна на мястото си до камерата, Рина пак влезе в колибата и затвори вратата зад себе си. Помощник-режисьорът и скриптерката пак провериха всичко, после се оттеглиха.
— Готови!
— Три, седемнайсет, втори дубъл! — отбеляза скриптерката и бързо избяга от обсега на камерата.
— Действие!
Всичко стана точно както преди, до момента, когато Рина погледна камерата. Тя се взря за миг в нея. Без да мига. Със сухи очи. После, изведнъж, пристъпи встрани.
— Стой! — извика Дънбар. Пак се запъти към сцената.
— Съжалявам, Клод — промълви Рина. — Просто не мога. По-добре да използуваме грим.
— Грим! — викна усърдният помощник-режисьор. — Донесете сълзите!
Норман кимна. Нямаше смисъл да се трошат пари. На екрана никой не може да забележи разликата. А изкуствените сълзи се снимаха и по-добре — търкаляха се по лицето като смазани съчмени топчета.
— Никакъв грим! — чу гласа на Дънбар.
— Никакъв грим! — отекна високо нареждането на помощник-режисьора. — Приберете сълзите!
Дънбар погледна Рина.
— Това е последната сцена на филма — заобяснява той. — Двама мъже са мъртви заради теб и всичко, което искам, е една-единствена въшлива сълза. Не защото изпитваш съжаление към тях или към себе си. А за да ме убедиш, че дълбоко в себе си все още имаш душа. Не много, само колкото да покажеш, че си жена, а не животно. Разбираш ли?
Рина кимна.
— Добре тогава — каза тихо той. — Да видим сега. — Върна се на мястото си до камерата. Приведе се леко напред, впил напрегнат поглед, докато Рина излезе от вратата. Тя погледна надолу към мъжете, после вдигна очи към камерата. — Сега! — снижи гласа си до шепот Дънбар. — Плачи!
Рина се вторачи в приближаващата камера. Нищо не стана.
— Стой! — викна Дънбар. Прекрачи гневно на сцената.
— Що за жена си ти? — разкрещя се насреща й той.
— Клод, моля те! — простена тя.
Той я изгледа хладно.
— Пет месеца правим този филм. Работех ден и нощ поради една-единствена причина. Искаше да докажеш, че си актриса. Е, направих всичко, каквото можех. Няма да наруша целостта на този филм в последната сцена само заради твоята неспособност. Искаш да бъдеш актриса — добре, докажи го! Играй!
Обърна й гръб и се отдалечи. Норман покри лице с ръцете си. Всеки ден му струваше десет хиляди долара. Защо ли въобще се залови!
— Действие!
Леко разтвори пръсти и погледна към сцената. Чу Дънбар тихо да говори на Рина:
— Така, така, сега пристъпваш. Поглеждаш надолу и ги съзираш. Най-напред Пол, после Джоузеф. Виждаш револвера в ръката на Джоузеф и разбираш какво се е случило. Сега почваш да вдигаш очи. Мъртви са, мислиш си ти. Може и да не си ги обичала, но си живяла с тях, използувала си ги. Може би за миг единият от тях ти връща късче от паметта — паметта, която си загубила и не можеш да си възвърнеш. Но за частица от секундата воалът се вдига. И твоят брат, или баща ти, или може би детето, което никога не си имала, лежи на пясъка в краката ти. Сълзите бликват в очите ти.