Ръцете на Норман бавно се плъзнаха по лицето му. Той притаи дъх и пристъпи встрани от камерата, която блокираше взора му. Рина плачеше. С истински сълзи.
Дънбар продължаваше да шепне:
— Сълзите са дошли, но воалът пак се спуска и ти не можеш да се сетиш защо плачеш. Сълзите секват и очите ти са сухи. Сега се обръщаш и се заглеждаш в пустинята. Там някъде, из самотните пясъци, някой те чака, някой с твоята памет… Ти ще намериш този човек. Тогава наистина ще знаеш коя си… Тръгваш към пустинята… бавно… бавно… бавно…
Гласът на Дънбар заглъхна, когато Рина започна да се отдалечава, и дори гордата, изправена осанка на гърба й сякаш молеше за милост. Норман се огледа. Целият екип се беше захласнал по Рина. Бяха забравили всичко на сцената, с изключение на нея. Почувствува влага в очите си. Проклетата сцена бе трогнала дори него.
— Стой! — гласът на Дънбар бе дрезгав, но ликуващ. — Готово! — отпусна се изтощен на стола.
Сцената се превърна в лудница, всички ръкопляскаха. Дори и коравосърдечният, изпечен екип, все стари ветерани, се хилеше. Норман изтича на сцената и възбудено сграбчи ръката на Рина.
— Беше вълшебна, малката! — заяви той. — Великолепна!
Рина го погледна. Сякаш в първия миг не го разпозна, после очите й се избистриха. Погледна към Дънбар, седнал на стола, заобиколен от операторите и помощниците си, после отново към Норман.
— Наистина ли смяташ така?
— Щях ли да го кажа, ако не го мислех, малката? — отговори той усмихнат. — Познаваш ме добре. Сега си отпочини две седмици. Аз ще подготвя „Шехеразада“.
Тя се обърна и загледа Дънбар, който бавно идваше към тях: бръчките на изтощение вече се бяха изписали върху слабото му четиридесетгодишно лице.
— Благодаря ви — каза и улови ръката на Дънбар.
Той се усмихна уморено.
— Вие сте голяма актриса, мис Марлоу! — каза той, пак така официален, както в началото. — Наистина е привилегия да се работи с вас.
Рина го изгледа за миг, почувствувала прилив на нова жизненост в себе си.
— Едва се държите на крака — изрече тя загрижено.
— Ще се оправя с малко почивка — бързо отвърна той. — Едва ли съм спал цяла една нощ от започването на филма.
— Това лесно ще уредим — каза уверено Рина. — Айлин?
Айлин се появи ненадейно някъде от тълпата.
— Телефонирай на Джеймс и му кажи да приготви гостната спалня за мистър Дънбар.
— Но мис Марлоу — възрази режисьорът. — Не мога да ви създам излишни притеснения.
— Мислите ли, че ще допусна да се върнете в онази пуста хотелска стая в това състояние? — настоя Рина.
— Обещах на мама да й телефонирам веднага щом завърша филма.
— Можете да й телефонирате от къщи — засмя се Рина. — Честна дума, имаме телефони.
Норман потупа Дънбар:
— Отпочинете си. Предстоят ви десет седмици монтаж. Но не се безпокойте, това е голям филм. Няма да се учудя, ако и двамата получите „Оскар“!
Норман не го вярваше, когато го бе изрекъл, но стана точно така.
19.
Нелиа Дънбар, шейсет и три годишна и здрава като пословичната канара, прекоси стаята и погледна сина си.
— Това ужасно същество — прошепна тихо тя. Отпусна се на стола до сина си и положи главата му на рамото си. Небрежно започна да го гали по челото. — Чудех се колко време ще ти е нужно да видиш колко струва — продължи тя. — Казвах ти да не се жениш за нея.
Клод не отговори. Излишно беше. Странна закрила представляваха обятията на майка му. Винаги. Още от дете, когато трябваше да тича от училище, преследван от хлапетата. Майка му го разбираше. Не бе нужно да й казва кога има неприятности. Тя инстинктивно се бе преместила в Калифорния след неговия брак с Рина.
Никога не бе бил силен, винаги нежен и слаб, а интензивното напрежение на творческите му пориви го изсушаваше и изтощаваше. В такива случай майка му го оставяше в леглото — понякога по цели седмици. Носеше му ядене, вестници, четеше му от книгите, които и двамата обичаха.
Често си мислеше, че това са най-хубавите мигове в живота му. Тук, сред меките тонове на стаята, подредена от майка му за него, той се чувствуваше удобно, приятно и спокойно. Всичко необходимо му беше под ръка. Наглостта и дребната подлост на света бяха изолирани отвъд стените на стаята.
Баща му никога не бе бил нищо повече от една смътна сянка. Помнеше го бегло, защото почина, когато Клод бе едва петгодишен. Смъртта на баща му не предизвика сериозно смущение в хода на живота им, защото той ги бе оставил заможни. Не бяха богати, но не бяха и бедни.
— Върни се в къщата и вземи вещите, които са ти необходими — каза майка му. — Можеш да прекараш нощта тук. Утре ще подадем молба за развод.