Той вдигна глава от рамото на майка си.
— Но мамо, аз дори не зная какво да кажа на адвоката.
— Не бой се! — каза майка му уверено. — Аз ще се погрижа за всичко.
Почувствува как огромна тежест се смъква от плещите му. За кой ли път майка му изговаряше вълшебните думи. Но когато застана на улицата пред къщата и видя колата на Рина, се побоя да влезе. Щеше да има нова сцена, а това не беше за него. Нямаше вече сили.
Погледна си часовника. Почти единадесет. Скоро ще излезе, тъй като бе канена на обед в студиото. Закрачи надолу и влезе в бара, непосредствено зад ъгъла на Сънсет Булевард. Щеше да пийне нещо, докато чака. Ще види колата, когато се спусне по хълма.
Барът беше затъмнен и когато влезе, столовете бяха все още обърнати върху масите. Но вече беше отворено и имаше един клиент, седнал с чаша бира пред себе си. Клод седна на високото столче до прозореца, откъдето можеше да наблюдава улицата.
Леко потръпна. Бе започнало да ръми, когато слизаше по хълма и щеше да е един от онези отвратителни, хладни следобеди, характерни за слънчева Калифорния. Пак потръпна. Надяваше се, че няма да настине.
— Уиски с топла вода — каза той на бармана, припомняйки си напитката, която майка му винаги му даваше при първите признаци на настинка.
— С топла вода ли? — изгледа го учудено барманът.
Клод кимна.
— Да, моля. — Вдигна поглед и забеляза самотния посетител, който също го гледаше — младеж с овехтяло жълто яке. — И резен лимон, ако имате — подвикна той след бармана.
Клод вдигна малката димяща порцеланова чаша. Отпи и усети как топлината се разлива по тялото му. Обърна се и погледна през прозореца. Сега вече наистина валеше. Пак надигна чашата и с изненада откри, че е празна. Реши да поръча нова. Имаше време. Знаеше точно какво прави в момента Рина. Кимна на бармана.
Точно в този момент тя седеше пред тоалетката и си поставяше грима, докато не станеше точно според желанието й. След това ще си прахоса времето с косата, като я разчесва, докато всеки кичур не застане на мястото си.
За нея беше закон никога да не пристига навреме. Винаги закъсняваше поне с час, много често дори повече. Вбесяваше се, когато трябваше да я чака, но изглежда, че всички други й бяха свикнали. Приемаха го просто за нещо нормално.
Клод погледна чашата. Пак бе празна. Поръча нова. Почваше да се чувствува по-добре. Рина ще се изненада, като се прибере и види, че вещите му ги няма. Няма вече да го нарича половин мъж. Ще разбере какъв мъж е бил, когато адвокатът й поднесе молбата за развод. Тогава ще разбере, че не е трябвало да го командува така.
И никога вече няма да му отправи такъв поглед, като през първата им брачна нощ — съжалителен, но и презрителен и което е най-лошото, проникващ дълбоко в него, разголвайки най-съкровените тайни на душата му, тайни, които криеше дори от себе си.
Бе влязъл в затъмнената стая, държейки в ръка поднос с изстудена бутилка шампанско и две чаши.
— Дойдох да донеса вино на моята любима.
Почнаха да се любят. Нежно и вълшебно, така, както винаги бе мислил, че трябва да бъде, защото беше девствен. Имаше нещо успокоително в женствените извивки на тялото й върху леглото, отпуснато така пасивно и не търсещо. Дори бе започнал да съчинява поема за нейната красота, когато усети опипващата ръка по тялото си.
За част от секундата замръзна, сепнат от чуждите пръсти. После се отпусна, тъй като докосването беше толкова леко и нежно, че едва го усещаше. Долови някакъв трепет да пробягва по тялото й, после втори и сякаш огън бликна от нея.
Дълбоко в душата й се надигна някакъв стон и тя го придърпа към себе си, а ръцете й раздраха долната част на пижамата му. Престана да бъде умоляваща и нежна, престана да мисли какво той чувствува или иска, беше завладяна от собствените си желания. Пръстите й го нараняваха, докато се опитваше да го насочи, да го насили да влезе в нея.
Ненадейно го завладя някакъв ужас. Страх от сексуалността на тялото й, така дремещо, очакващо до този момент, за да налети на мъжеството му и да го похити. Направо паникьосан, той се освободи от нея и се изправи разтреперен до леглото.
Опита се да задържи разкъсаната пижама около себе си и дочу как дъхът й притихва. Долови шумоленето на чаршафите и я погледна.
Беше се обърнала настрани и вперила поглед в него. А чаршафът небрежно загръщаше бедрата й. Гърдите й бяха натежали, зърната все още набъбнали от страст. Очите сякаш го изгаряха.
— Да не си такъв, какъвто някои считат, че си?
Почувствува как лицето му пламва. Бе долавял язвителните забележки, отправяни зад гърба му, но простият народ не можеше да разбере неговото вглъбяване в работата.
— Не! — каза рязко той.