— Искала си да ме видиш? — запитах аз.
— Да! — отговори тя. Обърна се към Луиз. — Стига засега. Остави ни.
Момичето се поклони мълчаливо и тръгна към вратата. Застигна я гласът на Рина.
— И чакай долу. Ще те повикам, когато ми потрябваш.
Рина ме погледна и се усмихна.
— Има навик да подслушва зад вратите.
— Известно ми е — казах аз и затворих вратата подире й. — За какво си искала да ме видиш?
Рина стана. Черният пеньоар се осука около нея. Видях, че под него носи черно бельо. Погледът й улови моя. Тя пак се усмихна.
— Какво ще кажеш за вдовишкия ми траур?
— Много жизнерадостен — отговорих аз. — Но едва ли си ме извикала за това.
Тя взе една цигара и я запали.
— Искам да се махна оттук веднага след погребението.
— Защо? — попитах аз. — Това е твоят дом. Той го остави на теб.
Очите й срещнаха моите през облака, който тя издуха.
— Искам да купиш къщата от мене.
— Откъде ще взема парите?
— Ще ги намериш! — последва безразличният отговор. — Баща ти винаги намираше пари за нещата, които искаше.
Изгледах я. Стори ми се, че знае точно какво прави.
— Колко ще искаш? — предпазливо попитах аз.
— Сто хиляди долара — спокойно отвърна тя.
— Какво! — възкликнах аз. — Тя не струва повече от петдесет и пет.
— Зная — каза тя. — Но аз прибавям и нещо друго — акциите си от компанията „Корд Експлозивс“.
— Акциите не покриват разликата! — избухнах аз. — Тази сутрин купих двойно повече за двайсет и пет хиляди долара!
Тя се изправи и пристъпи към мен. Очите й ме гледаха ледено.
— Виж какво, Джонас — каза смразяващо тя, — постъпвам съвсем сговорчиво. Съгласно законите на щата Невада полага ми се една трета част от бащиното ти наследство, независимо дали има завещание, или не. Мога да оспорвам валидността на завещанието, стига да пожелая. А дори и да не успея, ще те обвържа със съдилища поне за пет години. Какво ще стане с всичките ти планове тогава?
Изгледах я мълчаливо.
— Ако не ми вярваш, защо не се посъветваш с адвоката си, който те чака долу? — добави тя.
— Проверила си вече? — предположих аз.
— Разбира се! — отсече тя. — Съдията Хаскъл ми телефонира веднага щом се прибра!
Поех дълбоко въздух. Трябваше да се досетя, че дъртият копелдак няма да се остави така лесно.
— Нямам толкова пари — казах. — Нито пък компанията има.
— Зная — каза тя. — Ето защо ти предлагам да взема петдесет хиляди в деня на погребението и твоето писмено потвърждение от името на компанията, че ще получавам по десет хиляди годишно през следващите пет години.
Не ми беше нужен юрист, за да разбера, че е била посъветвана добре.
— Добре! — отсякох и се насочих към вратата. — Слез долу. Ще кажа на Макалистър да изготви книжата.
Тя пак се усмихна:
— Не мога да направя това.
— Защо не? — настоях аз.
— Аз съм в траур — обясни тя. — Как би изглеждало, ако вдовицата на Джонас Корд слезе долу да върши търговски сделки? — Тя се върна при тоалетната масичка и седна пред нея. — Когато изготвиш документите, ми ги прати.
9.
Беше пет часът, когато слязохме от таксито пред сградата на банката в търговската част на Лос Анжелос. Минахме през вратата и закрачихме към служебните кабинети в задната част. Макалистър ме въведе през вратата, на която пишеше: ЛИЧЕН КАБИНЕТ. Беше чакалня.
Секретарката вдигна поглед.
— Мистър Макалистър! — усмихна се тя. — Мислехме, че сте в Невада.
— Бях — отговори той. — Мистър Морони вътре ли е?
— Чакайте да проверя — отзова се тя. — Понякога има навика да излиза, без да ми се обади. — Тя изчезна през другата врата.
Погледнах Макалистър.
— Ей такава секретарка ми трябва. Има мозък в главата си, допълнен с чифт сочни гърди.
Той се засмя.
— Такова момиче струва седемдесет и пет — осемдесет долара на седмица. Не са много евтини.
— Всичко хубаво се заплаща — казах аз.
Секретарката се появи усмихната на вратата.
— Мистър Морони ще ви приеме веднага, мистър Макалистър.
Последвах го във вътрешния кабинет. Беше голям, с тапицирани с дъб стени. В средата му се простираше огромно бюро, зад което седеше дребен мъж със стоманеносива коса и проницателни, тъмни очи. При влизането ни той се изправи.
— Мистър Морони — каза Макалистър, — това е Джонас Корд.
Морони протегна ръка. Поех я. Не беше обикновената мека, банкерска ръка. Тази беше закоравяла и стискаше здраво. Говореше за усилен труд години наред и то не зад това бюро.
— Радвам се да се запознаем, мистър Корд — каза той с лек италиански акцент.
— Аз също, сър — промълвих почтително.
Той ни покани да седнем пред бюрото, което и направихме. Макалистър мина направо към въпроса. Когато свърши, Морони ме загледа.