На кушетката бе седнал един човек. Той бавно се изправи на крака. Познах Бъз Долтън, пилотът, чийто самолет бях задигнал на комар.
— Хей, Бъз — подвикнах аз, — не познаваш ли старите си приятели?
По лицето му пропълзя усмивка.
— Джонас! — възкликна той. — Какъв дявол те е довел тук?
— Копая за малко миза — казах аз, поемайки ръката му. — А ти?
— Същото — отговори ми той и лицето му пак посърна. — Но досега нямам късмет.
— Защо? — попитах аз. Бъз сви рамене.
— Сключих договор с пощите. Обход от Лос Анжелос до Сан Франциско. Дванайсет месеца, гарантирани при десет хиляди месечно. Но ми се струва, че ще трябва да се откажа. Не мога да намеря мангизи да купя трите самолета, които са ми нужни. Банките мислят, че било много рисковано.
— Колко ти трябва назаем?
— Около двайсет и пет бона — каза той. — Двайсет за самолетите и пет да летим с тях, докато получим първия чек.
— Носиш ли договора?
— В джоба ми е — каза той и го измъкна.
Погледнах го.
— Изглежда ми добра сделка.
— Несъмнено — отвърна той. — Всичко съм изчислил. Остават ми чисти пет бона месечно, след като приспадна разноските и амортизацията. Ето ги сметките.
Цифрите ми изглеждаха в ред. Имах представа колко струва да се кара един самолет. Обърнах се и погледнах Морони.
— Остава ли в сила това, което ми казахте преди малко? За допълнителния кредит. Има ли ограничения по него?
— Абсолютно никакви — усмихна се той.
Обърнах се отново към Бъз.
— Ще имаш парите при две условия — казах аз. — Получавам петдесет процента от акциите на компанията ти и имуществена ипотека върху самолетите, амортизуема след дванадесет месеца, и двете платими на компанията „Корд Експлозивс“.
Лицето на Бъз грейна в усмивка.
— Братче, правиш страхотна сделка!
— Добре! — казах аз. Обърнах се към мистър Морони. — Ще бъдете ли така любезен да уредите формалностите? Трябва да се върна нощес.
— На драго сърце, мистър Корд — усмихна се той.
— Направете заема за тридесет хиляди — казах аз.
— Хей, чакай — прекъсна ме Бъз, — трябват ми само двайсет и пет.
— Зная — казах аз, обръщайки се пак към него с усмивка. — Но днес научих нещо.
— Какво? — запита ме Бъз.
— Лоша сделка е, ако заемеш на някой толкова пари, колкото евентуално да не му достигнат. Явява се възможност и двамата да загубите. Искаш ли наистина да му свършиш работа, заеми му достатъчно, за да си свърши работата.
Погребението на баща ми беше най-голямото, уредено някога в тази част на щата. Дори губернаторът присъствува. Бях преустановил работата във фабриката и малката църква се изпълни до краен предел: хора имаше дори навън на улицата.
Рина и аз стояхме сами на скамейката отпред. Тя стоеше стройна и изправена в черната си рокля, а русата й коса и лицето бяха покрити под черен воал. Загледах се в новите черни обувки на краката ми. Това бяха обувките на баща ми, които ме убиваха. В последния момент бях открил, че в къщата нямам никакви други обувки, освен хаурчос. Робер бе донесъл обувките от шкафа на баща ми. Татко никога не беше ги обувал. Дадох си обещание и аз никога вече да не ги сложа на краката си.
Усетих обща въздишка да преминава през църквата. Затваряха ковчега на баща ми. Хвърлих последен бегъл поглед върху лицето му, после всичко отмина и в ума ми остана странен пустош, така че за миг си помислих, че не мога даже да си спомня как е изглеждал.
После до ушите ми долетяха хълцания и аз погледнах с крайчето на окото си. Плачеха мексиканките от фабриката. Зад гърба си чух подсмърчане. Беше Джейк Плат с насълзени от уискито очи.
Погледнах застаналата до мен Рина. Виждах през черния воал очите й. Бяха бистри и спокойни. От оплаквачите зад нас долиташе звукът на много хора, оплакващи баща ми.
Но Рина, неговата съпруга, не заплака. Нито пък аз, неговият син.
10.
Беше топла нощ, независимо от бриза, който нахлуваше през отворения прозорец откъм пустинята. Мятах се неспокойно в леглото и избутвах чаршафите под мен. Дълъг ден беше, започнал с погребението, после обмисляне на разнообразни планове с Макалистър, докато стана време да си тръгва. Бях уморен, а не можех да заспя. Премного мисли се въртяха в главата ми. Питах се дали това беше причината да чувам баща си как крачи нагоре-надолу из стаята си дълго след като всички в къщата си легнаха.
Зад вратата се чу звук. Седнах в леглото. Гласът ми разцепи тишината.
— Кой е?
Вратата се отвори и видях лицето й; останалото, загърнато в черния пеньоар, се сливаше с мрака. Гласът й беше много тих, когато затвори вратата след себе си:
— Помислих си, че сигурно си буден, Джонас. И аз не мога да заспя.