— Безпокоиш се за парите ли? — саркастично запитах аз. — Чекът е там, на шкафа, заедно с документите. Само подпиши разписката и е твой.
— Остави парите — каза тя и пристъпи в стаята.
— Тогава какво? — студено запитах аз. — Дойде да ми кажеш, че съжаляваш ли? Да изразиш съболезнованията си? Съчувствието си?
Беше вече до леглото и ме гледаше.
— Не бива да говориш такива неща, Джонас — каза простичко. — Той ти беше баща, а аз бях негова съпруга. Да, дойдох да ти кажа, че съжалявам.
Но това не ме задоволи.
— Съжаляваш за кое? — нахвърлих се аз. — Че не ти е оставил повече? Че не се омъжи за мен, вместо за него? — Засмях се горчиво. — Ти не го обичаше.
— Не, не го обичах. Но го уважавах. Той беше повече мъж от всеки друг, когото съм срещала.
Не проговорих.
Изведнъж тя заплака. Седна на ръба на леглото ми и скри лице в ръцете си.
— Престани! — казах грубо аз. — Късно е за сълзи.
Тя отпусна ръце и ме загледа напрегнато. Забелязах в мрака влажни, сребърни ивици да се спускат по лицето й.
— Много знаеш ти за какво е късно! — проплака тя. — Късно е да го обичам? Не че не опитвах. Просто не съм способна да обичам. Не зная защо. Такава съм. Баща ти знаеше това и ме разбираше. Затова се омъжих за него. Не за парите му. Той знаеше и това. И беше доволен от малкото, което му давах.
— Ако е вярно — попитах аз, — защо плачеш?
— Защото съм изплашена — каза тя.
— Изплашена? — засмях се аз. Не й подхождаше някак. — От какво се страхуваш?
Тя измъкна цигара някъде от пеньоара си и я сложи в устата си, незапалена. Очите й святкаха като на пантера край пустинен бивак в нощта.
— От мъжете — отсече тя.
— От мъжете? — повторих аз. — Ти… се боиш от мъжете? Защо, ти си първичният дразнител…
— Вярно е, глупако! — ядосано ме пресече тя. — Страхувам се от мъжете, да слушам намеците им, да се предоставям на похотливите им ръце и еднопосочни мисли. И да ги слушам как маскират желанията си с думи за любов, когато всичките им желания водят само до едно нещо. Да влязат в мен.
— Ти си луда! — казах сърдито. — Ние не мислим само затова!
— Така ли? — запита тя. Чух драскането на кибрит и пламъкът разкъса мрака. Тя ме погледна. — Виж себе си, Джонас. Виж се как изгаряш от страст към жената на баща си!
Нямаше нужда да поглеждам, за да се убедя, че е права. Пернах гневно клечката от ръката й.
После изведнъж тя се прилепи към мен и устните й зацелуваха нежно лицето и брадата ми, а тялото й трепереше от страх.
— Джонас! Джонас! Позволи ми да остана при теб! Само тази нощ! — проплака тя. — Страхувам се да бъда сама!
Вдигнах ръце да я отблъсна. Беше гола под черния пеньоар. Плътта й беше хладна и мека, като летния пустинен бриз, а напиращите зърна бодяха дланите на вдигнатите ми ръце.
Замръзнах, впил в мрака поглед в нея. Пред мен бе само лицето й, после вкусът на солените й сълзи по нейните и моите устни. Гневът в мен се стопи от преливащата страст. Оставили за свой пазач само дявола в мен, ние се гмурнахме в огнената наслада на собствения ни ад.
Събудих се и погледнах през прозореца. Първите проблясъци на зората се прокрадваха в стаята. Обърнах се към Рина. Тя лежеше с глава на възглавницата, простряла ръка върху очите си. Леко я докоснах по рамото.
Дръпна си ръката. Очите й бяха отворени, бистри и спокойни.
Стана от леглото с бавни, плавни движения. Тялото й блестеше младо и златисто. Вдигна от пода черния пеньоар и се намъкна в него. Наблюдавах я, докато отиваше към шкафа.
— В горното чекмедже има писалка — казах.
Тя извади писалката и подписа разписката.
— Няма ли да я прочетеш? — попитах. Тя поклати глава.
— За какво? Не можеш да вземеш повече, отколкото се съгласих да ти дам.
Права беше. Беше се отказала от всякакви бъдещи права и претенции върху имота. Взе чека и банкнотите и тръгна към вратата. Там се обърна и ме погледна.
— Няма да бъда тук, когато се върнеш от фабриката.
Погледнах я мълчаливо.
— Не е необходимо да заминаваш — промълвих аз.
Очите й срещнаха моите. Струва ми се, че долових тъга в тях.
— Не, Джонас — каза тихо тя. — Време е да излезеш от сянката на баща си. Той беше велик човек, такъв ще бъдеш и ти. По свой начин.
Посегнах към нощната масичка за цигара и я запалих, без да проговоря. Димът опари дробовете ми.
— Сбогом, Джонас! — каза тя. — Желая ти успех.
Загледах се в нея за миг, после заговорих. Гласът ми беше дрезгав от цигарата.
— Благодаря — казах. — Сбогом, Рина.
Вратата се отвори, после бързо се затвори и нея я нямаше вече. Станах от леглото и отидох до прозореца. Първите утринни пламъци на слънцето се появиха на хоризонта. Предстоеше зноен ден.