Чух вратата зад мен да се отваря и сърцето затупка в гърдите ми. Връщаше се. Обърнах се.
Робер влезе в стаята, носейки поднос. Белите му зъби блестяха в приятна усмивка.
— Помислих, че няма да се откажете от чаша кафе.
Когато стигнах във фабриката, Джейк Плат беше покатерил група хора на покрива, които го боядисваха в бяло. Ухилих се на себе си и влязох.
Първият ден беше трескав. Като че ли нищо не бе в ред. Детонаторните капсули, които бяхме изпратили на „Ендикът“, се бяха оказали дефектни и трябваше бързо да подменим прашката. За трети път тази година Дюпон ни беше измъкнал под носа контракт с правителството за пресован кордит.
Прекарах половината ден над цифрите и накрая всичко завря, когато стигнах до нашата политика относно процентите от печалбата. Щом предложих да преразгледаме отношението си, ако то би ни струвало частични загуби, Плат протестира. Баща ми, каза той, твърдял, че не си струвало да работят за по-малко от дванадесет процента. Избухнах и казах на Джейк Плат, че аз ръководя фабриката сега и че каквото е правил баща ми, си е било негова работа. За следващия търг съм сигурен, че ще закопая Дюпон поне с три цента на фунт.
Беше станало вече пет часът и производственият майстор влезе в стаята. Тъкмо смятах да разгледам неговия въпрос, когато Невада ме прекъсна.
— Джонас — каза той.
Вдигнах поглед. Бе прекарал в кабинета целия ден, свит мълчаливо в един ъгъл и забравен там.
— Да? — отговорих му аз.
— Редно ли е, ако ви оставя малко по-рано? — запита той. — Имам да свърша някои неща.
— Разбира се — отвърнах аз и пак загледах производствените листи. — Вземи „Дюзенберг“-а. Джейк ще ме закара до дома.
— Нямам нужда от него — каза той. — Дошъл съм с моята кола.
— Невада — повиках го аз, — кажи на Робер, че ще се прибера за вечеря към осем часа.
Той се поколеба за миг, после чух отговора му:
— Разбира се, Джонас. Ще му кажа.
Свърших по-рано от очакваното и спрях „Дюзенберг“-а пред къщата в седем и половина тъкмо когато Невада слизаше по стъпалата с два куфара в ръце. Изгледа ме изненадан:
— Рано се прибираш.
— М-м, да — отвърнах аз. — Свърших по-рано, отколкото предполагах.
— О-о — каза той и продължи по стъпалата към колата си. Сложи куфарите отзад.
Последвах го и видях, че цялата задна седалка на колата е пълна с багаж.
— Къде отиваш с целия този багаж, Невада?
— Той си е мой — начумери се той.
— Не съм казал, че не е — заявих аз. — Просто питам къде отиваш?
— Напускам.
— На лов ли? — попитах. Беше годишното време, когато Невада отиваше из планините от времето, когато бях дете.
— Не — каза той. — Завинаги.
— Почакай! — отсякох аз. — Не можеш да си заминеш ей така.
Тъмните му очи пронизаха моите.
— Кой казва, че не мога?
— Аз — отвърнах. — Как ще я карам без теб?
Той бавно се усмихна.
— Много добре, предполагам. Не съм ти нужен вече за гледачка. Наблюдавах те през последните няколко дни.
— Но… но… — възразих аз. Невада се усмихна бавно.
— Всяка работа един ден идва до своя край, Джонас. Аз прекарах почти шестнайсет години и сега вече нямам какво да правя. Не ме блазни да получавам заплата, без да съм си я спечелил.
Погледнах го. Беше прав. Той бе прекалено мъжествен, за да се навърта наоколо като слуга.
— Имаш ли достатъчно пари?
Той кимна.
— Шестнайсет години не съм похарчил нито цент от собствените си пари. Баща ти не ми позволи.
— Какво възнамеряваш да правиш?
— Ще се събера с неколцина приятели. Ще се заловим с едно представление за Дивия Запад, с което ще обикаляме крайбрежието на Калифорния. Надявам се да прекараме приятно.
Заседяхме се неловко, после Невада протегна ръка.
— Довиждане, Джонас.
Подадох му моята. Усетих как сълзите запират на клепачите ми.
— Довиждане, Невада.
Той заобиколи колата и седна на кормилото. Запали мотора и включи на скорост. Вдигна ръка и я размаха за сбогом, когато потегли.
— Обаждай се, Невада — извиках подире му и го гледах, докато се изгуби от погледа ми.
Влязох в къщата и отидох във всекидневната. Седнах край празната маса.
Робер влезе с плик в ръка.
— Мистър Невада остави това за вас — каза той.
Отворих го безчувствено и извадих една бележка, написана старателно с молив:
„Скъпи синко,
Не ме бива да се сбогувам, така си е. Няма вече за мен какво да се мотая тук, затова сметнах, че е време да се изпаря. Цял живот исках да ти дам нещо за рождения ден, но баща ти все ме изпреварваше. Той ти даваше всичко. Така досега не ми се удаде случай да ти дам нещо, което да желаеш. В този плик обаче ще намериш нещо, което наистина желаеш. Не се безпокой. Отидох при един адвокат в Рено и подписах всичко, както се следва по закон.