— Почакай — изведнъж каза тя. — Нека аз го направя.
Пръстите й бяха сръчни и леки. Усещаше докосването им по кожата си като шепот на вятъра. Тя го погледна в лицето с учудени очи.
— На колко години си, Невада? Кожата ти е като на момче.
Ненадейно той се усмихна.
— На колко години си? — настоя тя.
— Струва ми се, че съм роден през осемдесет и втора — каза той. — Майка ми беше от племето киова, а те не държат много на рождените дни. Така че сега съм на четиридесет и три. — Той натъпка ризата в панталоните.
— Не изглеждаш на повече от трийсет.
Той се разсмя доволен.
— Да вървим да похапнем нещо.
Тя го улови за ръката.
— Да вървим — каза. — Изведнъж огладнях.
Беше след полунощ, когато се върнаха в колибата. Той отвори вратата и я пусна да влезе преди него. После отиде при камината и драсна клечка кибрит на подпалките. Тя застана до него и той вдигна очи.
— Отивай да си легнеш — каза той.
Тя влезе мълчаливо в спалнята, а той раздуха подпалките. Дървата захванаха и лумнаха в пламъци. Той сложи няколко цепеници, изправи се и прекоси стаята към шкафа. Извади от него бутилка бърбън и чаша и седна пред камината.
Наля си и загледа уискито в чашата. Огънят зад него му придаваше топли отблясъци. Бавно изпи уискито.
Когато свърши, остави празната чаша и започна да си изува ботушите. Остави ги край стола, отиде при кушетката и се изпъна на нея. Тъкмо си беше запалил цигара, когато гласът й долетя откъм спалнята:
— Невада?
Той седна и се обърна към нея.
— Да?
— Не каза ли Джонас нещо за мен?
— Не.
— Той ми даде сто хиляди долара за акциите и къщата.
— Зная — отвърна той.
Тя се поколеба за миг, после влезе в стаята.
— Нямам нужда от тези пари. Ако на теб ти трябват…
Той се засмя беззвучно.
— Аз съм добре. Все пак, благодаря ти.
— Наистина ли?
Той пак се засмя, чудейки се какво ли би казала, ако знаеше за ранчото му от два хектара и половина в Тексас, за половината му дял в трупата „Дивият Запад“. И той бе научил доста неща, от стареца. Парите имаха смисъл само когато работеха за теб.
— Наистина — каза той. Изправи се и тръгна към нея. — Сега иди си легни, Рина. Изморена си.
Той я последва в спалнята, където тя си легна, й извади едно одеяло. Тя улови ръката му, когато мина покрай леглото.
— Говори ми, докато заспя.
Той приседна на леглото.
— За какво? — попита. Тя продължаваше да му държи ръката.
— За себе си. Къде си роден, откъде си… всичко.
Той се усмихна в мрака.
— Няма много за казване — заяви. — Доколкото зная, съм роден в Западен Тексас. Баща ми е бил прериен ловец на бизони, на име Джон Смит, а майка ми принцеса на индианското племе киова и се казваше…
— Не ми казвай — прекъсна го сънливо тя. — Зная името й. Покахонтас.
Той се засмя тихо.
— Някой ти го е казал — шеговито я укори. — Покахонтас. Това беше името й.
— Никой не ми го е казал — съвсем тихо прошепна тя. — Четох го някъде.
Ръката й се плъзна бавно от неговата и той погледна надолу. Очите й бяха затворени, беше потънала в дълбок сън.
Той се изправи безшумно и намести одеялото върху нея, после се обърна и отиде в другата стая. Застла одеяло върху кушетката и бързо се разсъблече. Изпъна се и метна одеялото върху себе си.
Джон Смит и Покахонтас. Чудеше се колко ли пъти бе разказвал на шега тази история. А истината беше още по-чудата. Такава, че едва ли някой би повярвал.
Това беше толкова отдавна, че понякога и сам той не вярваше. Тогава името му не беше Невада Смит, а Макс Санд.
И той беше търсен за кражба чрез взлом и убийство в три различни щата.
2.
Беше през май 1882, когато Самуел Санд влезе в малката колиба, представляваща негов дом, и седна уморено на сандъка, който му служеше за стол. Неговата съпруга, индианка, мълчаливо сгря кафе и го постави пред него. Тя се движеше тежко, тъй като очакваше дете.
Той дълго седя така, а кафето изстиваше. От време на време поглеждаше през вратата към прерията и ивиците сняг, останали скрити сред усоите.
Жената се залови с приготвянето на вечерното ядене. Боб и солено бизонско месо. Беше твърде рано да се приготвя вечерята, тъй като слънцето още не бе стигнало пладне, но тя изпитваше някакво вътрешно смущение и трябваше да прави нещо. От време на време поглеждаше Сам с крайчеца на окото си, но той бе потънал в някакъв свой свят на неприятност, където достъпът на жени не бе позволен. Тя продължи да бърка месото и боба в гърнето, чакайки настроението и денят да отминат.
Канеха стана на шестнадесет години тази пролет, а едва миналото лято ловецът на бизони бе дошъл при нейното племе, за да си купи жена. Бе дошъл на черен кон, водейки тежко натоварен катър.