— Представи се на учителката — каза Сам.
Чувствувайки се неудобно в чистата си риза и гамаши от еленова кожа, Макс заби пръстите на босите си крака в земята и каза свенливо:
— Приятно ми е, г’жо.
Поразена, учителката го изгледа презрително. Носът й се сбръчка в погнуса.
— О, но то е индианче! — възкликна тя. — Не приемаме индианчета в това училище.
Сам я изгледа.
— Това е мой син, г’жо.
Учителката отново сви презрително устни.
— В това училище не приемаме и мелези. То е само за бели деца. — Тя се накани да се обърне.
Гласът на Сам я спря. Беше леден, докато произнасяше вероятно най-дългата реч през живота си:
— Не зная нищо за вашата религия, г’жо, нито ме интересува в к’во вярвате. Но зная, че се намирате на три хиляди километра от Вирджиния и че взехте от мен десет долара да учите сина ми на същото, за което взехте по десет долара от другите на събранието в магазина. Ако не смятате да го учите, тъй както се разбрахме там, по-добре хващайте следващия дилижанс обратно.
Учителката го изгледа възмутена.
— Мистър Санд, как се осмелявате да ми говорите така? Мислите ли, че родителите на другите деца ще се съгласят да ги пращат на училище с вашия син?
— Всички бяха на събранието — каза Сам. — Не чух някой да възрази.
Учителката пак впи очи в него. Сам видя как се отказва от битката.
— Никога няма да ви разбера вас, западняците — каза безпомощно тя. После загледа Макс неодобрително. — Във всеки случай, не можем да го приемем в училище с такава дреха. Ще трябва да се облече прилично, като другите деца.
— Да, г’жо — каза Сам. Обърна се към Макс:
— Тръгвай! — нареди той. — Отиваме в магазина да ти купим прилични дрехи.
— И вземете го острижете — прекъсна го тя. — Така няма да се различава от другите.
Сам кимна. Разбра какво иска да му каже.
— Ще го сторя, г’жо — промълви той. — Благодаря ви, г’жо.
Макс подскачаше до него, докато отиваха към магазина. Погледна към лицето на баща си. За пръв път се беше сблъскал с такова отношение.
— Различен ли съм от другите, татко?
Сам го погледна. Той също за пръв път се замисляше за това. Обзе го внезапна тъга. Коленичи сред уличния прах пред сина си. Заговори с дълбокото проникновение, натрупано след години труд върху земята:
— Разбира се, че си различен — каза той, гледайки Макс в очите. — Всеки на този свят е различен, така, както няма два еднакви бизона, или две еднакви мулета. Всички си приличат и все пак са различни.
В края на първата учебна година учителката беше извънредно доволна от Макс. За голяма нейна изненада той се бе оказал най-добрият й ученик. Имаше жив и находчив ум, лесно научаваше всичко. Когато годината приключи, тя се постара да измъкне обещание от Сам, че синът му ще се върне наесен.
Когато дойде лятната ваканция, Макс събра дрехите си от Олсънови и се прибра у дома. Първата седмица се захвана да отстранява нанесените през зимата поражения на колибата.
Една вечер, след като Макс си беше легнал, Канеха се обърна към своя мъж.
— Сам! — каза тя на английски.
Сам едва не изтърва кожения хамут, с който се занимаваше. За пръв път през всичките тези години, прекарани заедно, тя се обръщаше към него по име.
Канеха усети как кръвта нахлува в лицето й. Сама се удиви от дързостта си. Жената никога не биваше да заговаря мъжа; можеше само да му отговори ако я попита нещо. Тя се загледа в пода пред себе си.
— Вярно ли е, че нашият син бил добър в училището на Бледоликите?
Почувствува как погледът му се заковава върху нея.
— Вярно е — чу тя отговора на въпроса си.
— Гордея се с нашия син! — каза тя, минавайки на киова. — И съм благодарна на баща му, който е велик ловец и осигурява храна за семейството.
— Да? — каза Сам, продължавайки да я наблюдава.
— Както е вярно, че нашият син учи неща в училището на Бледоликите, които правят големите шамани, така той учи и неща, които много го смущават.
— Например? — спокойно попита Сам.
Тя го изгледа гордо.
— Сред Бледоликите има някои, които говорят, че нашият син е по-малко от тях, че кръвта му не струва колкото тяхната.
Сам сви устни. Зачуди се откъде е узнала. Тя никога не слизаше в града, не напускаше дома. Почувствува някаква смътна болка да се заражда в него.
— Децата са глупави — каза той.
— Зная — отговори простичко тя.
Той присегна с ръка и признателно я погали по бузата. Тя улови ръката му и я задържа върху лицето си.
— Струва ми се, че е време да изпратим нашия син във вигвама на големия Вожд, дядо му, за да опознае истинската сила на своята кръв.
Сам я погледна в лицето. В много отношения предложението бе съвсем разумно. За едно лято с киова Макс би изучил също така, че произхожда от род, много по-древен отколкото на чакалите, които го тормозеха. Той кимна.