Вцепенението го остави в момента, когато започна да крещи, но звукът се удави в надигналата се към гърлото му бълвоч. Повръща дълго, докато в него не остана нищо. Подпря се изтощен на вратата, целият оплескан с киселата смрад от стомаха си.
Обърна се и излезе слепешком от колибата. Падна на земята отвън и се разплака. Не след дълго сълзите му пресъхнаха. Изправи се уморено и се запъти към задния двор, където беше водопойното корито.
Потопи си главата и изми повърнатото от лицето и дрехите. После, все още мокър, вдигна глава и се огледа.
Конят на баща му го нямаше, но шестте мулета пасяха невъзмутимо, а фургонът си седеше под навеса зад колибата. Четирите овце и пилетата, с които майка му толкова се гордееше, си бяха в кошарата.
Прекара ръце през очите си. Смътно му мина през ум, че трябва да предприеме нещо. Но не можеше да събере сили да погребе останките в колибата. Това не бяха неговите баща и майка; родителите му никога не бяха изглеждали така. Можеше да се направи само едно.
Тръгна към купчината дърва за огрев и взе един наръч. После влезе в колибата и ги остави на пода. За около половин час застла целия под като с одеяло, дебело три пласта. Изгледа направеното замислен, после се обърна и пак излезе навън.
Откачи хамутите и впрегна мулетата към фургона. Взе един кош и нахвърля пилетата в него. Постави коша във фургона. След това, една по една, пренесе овцете и ги завърза така, че да не избягат.
Поведе впрегнатите мулета до вратата на бараката. Върза дорестия кон отзад на фургона. После поведе впряга по пътя, спря на около двеста метра от къщата и го привърза за едно дърво и се върна в колибата.
Взе ведрото с катран и влезе вътре. Бавно разля катрана върху дървата на пода. Държеше поглед настрана от труповете на родителите си. Спря до вратата и изля останалия катран.
Поколеба се за миг, после се сети за нещо и се върна навътре. Посегна към полицата, където баща му държеше пушката и револвера, ала те не бяха там. Плъзна ръка и напипа нещо меко. Взе го. Бяха риза и бричове от еленова кожа, ушити от майка му за него. Лъскави и меки, с цвета на млада сърна. Очите му пак се напълниха със сълзи. Сви дрехите под мишница и тръгна към вратата.
Поднесе клечка кибрит към насмолената факла и я задържа, докато тя се разгоря напълно. Задържайки я още миг за по-сигурно, той я захвърли в колибата и се дръпна от отворената врата.
Загледа се в небето изненадан. Слънцето току-що беше залязло и нощта се беше спуснала с ненадеен гняв. Звездите блестяха злорадо към него.
Кълба тежък дим заизлизаха от вратата. Внезапно се чу трясък и пламък изскочи от вратата, когато сухите като прахан дърва се подпалиха.
Той тръгна по пътя, качи се на фургона и подкара към града. След няколко километра, когато изкачи билото на едно възвишение, се обърна назад.
Ярък, портокалов пламък се издигаше към небето на мястото, където се беше намирал неговият дом.
5.
Вкара фургона в задния двор на Олсъновата конюшня. Слезе и се отправи към близката къща. Изкачи задните стъпала и почука на вратата.
— Мистър Олсън! — извика той.
Една сянка затъмни светлината на прозореца. Вратата се отвори и Олсън застана на прага.
— Макс! — възкликна той. — Какво правиш тук?
Макс впери поглед в лицето на Олсън.
— Убиха мама и татко! — каза той.
— Убиха? — възкликна удивен Олсън. — Кой ги уби?
Привлечена от гласа на мъжа си, мисис Олсън се появи на прага до него.
— Тримата мъже — каза Макс. — Те ме попитаха и аз им казах как да стигнат до вкъщи. И те ги убиха. — Той се подпря и гласът му почти секна. — И откраднаха коня на татко, а също пушката и пистолета му.
Мисис Олсън прозря ужаса, скрит зад привидното спокойствие на момчето. Тя изблъска мъжа си и посегна към Макс.
— Влез вътре, ще ти приготвя нещо топло за пиене — каза тя.
Той я погледна в очите.
— Нямам време, г’жо — каза. — Трябва да ги настигна. — Обърна се към Олсън. — Долу в двора съм докарал мулетата, фургона, четири овци и шестнайсет пилета. Ще ми дадете ли сто долара и петнистия кон за тях?
Олсън кимна.
— Ха, разбира се, момчето ми — каза той. Само мулетата и фургонът струват тройно повече. — Даже ще ти дам дорестия кон, ако искаш. — Той е по-добър. Ще добавя и едно седло.
Макс поклати глава.
— Не, благодаря, мистър Олсън. Искам пони, което да мога да яздя без седло и което да е свикнало с прерията. Няма да го претоварвам и така ще се движа по-бързо.
— Дадено, щом така искаш.
— Мога ли да получа парите сега? — попита Макс.
— Разбира се, момчето ми — отвърна Олсън и се накани да влезе.