Гласът на мисис Олсън го спря.
— О, не, не може! — каза тя и здраво издърпа Макс в къщата. — Най-напред ще похапне нещо. След това ще се наспи. Има достатъчно време до сутринта.
— Но те ще се отдалечат много дотогава — възрази Макс.
— Няма! — каза тя с женската си логика. — И те трябва да спрат някъде за сън. Няма да вземат повече преднина от тази, която имат в момента.
Тя затвори вратата зад него и го заведе до масата. Бутна го в един стол и постави чиния супа пред него. Той започна да се храни автоматично.
— Ще изляза да завържа добитъка — каза мистър Олсън.
Когато се върна в къщата, Макс бе заспал, положил глава на кръстосаните върху масата ръце. Мисис Олсън направи знак на мъжа си да мълчи.
— Не бива да го оставяш да гони онези мъже самичък — прошепна тя.
— Трябва да тръгвам, г’жо! — долетя гласът на Макс през рамото й.
Тя се изви и го погледна.
— Няма! — викна тя. — Те са възрастни хора и могат да те очистят. Я се виж, ти си още дете!
Той я загледа в лицето и за пръв път тя долови гордостта, която бликаше дълбоко в тъмносините му очи.
— Достатъчно ми напакостиха те, г’жо — каза той. — Аз съм на шестнайсет, а в племето на майка ми, когато момчето стане на шестнайсет, то не е вече момче. То е вече мъж.
На втория ден след като излезе от Додж, той забави хода на понито и внимателно огледа пътя отстрани. След няколко минути спря и слезе отново. Внимателно изучи пътя.
Четирите коня бяха спирали тук. Бяха се поразтъпкали наоколо, след което двата бяха продължили по пътя към Вирджиния сити. Другите два се бяха насочили на изток през прерията.
Пак яхна понито и препусна из прерията, следейки с поглед дирята, докато видя това, което търсеше. Единият от конете беше този на баща му. Разпозна ясно отпечатъка на подковата върху меката почва. Той беше по-слаб от другите, което означаваше, че конят не се язди, а се води. Означаваше също, че мъжът отпред е главатарят, иначе не биха му позволили да вземе коня, който беше най-голямата ценност от задигнатото.
Няколко километра по-нататък, следвайки дирята, той забеляза конски изпражнения. Спря понито и скочи. Ритна ги с крак. Не бяха на повече от седем часа. Бяха напредвали по-бавно, отколкото бе предположил. Метна се на понито и го пришпори.
Язди дълго тази нощ, следвайки дирята на лунна светлина. Привечер на следващия ден се намираше на по-малко от час от жертвата си.
Погледна небето. Беше към седем и скоро щеше да се мръкне. Преследваният трябваше да спре да си устрои бивак, ако вече не го беше сторил. Макс слезе от понито и зачака падането на нощта.
Докато стоеше, отряза от близкия храсталак чаталест клон и прикрепи към него объл камък. Пристегна с кожени връзки камъка към чатала и осука връзките около клона, да оформи дръжката. Когато свърши, разполагаше с чудесен боен топор, какъвто се беше научил да прави през лятото, прекарано при киовите.
Беше вече тъмно и той се изправи на крака, закрепвайки топора към колана си. Улови коня за юздата и внимателно тръгна пешком.
Крачеше бавно, с уши, изострени за всеки непривичен шум, а ноздрите му душеха вятъра, за да уловят мириса на лагерен огън.
Имаше щастие, защото усети мириса, когато бе на около четиристотин метра. Върза понито за един храст и измъкна пушката от калъфа на гърба на коня. Внимателно тръгна напред.
Цвилене на кон долетя до ушите му и той се просна на земята, вторачил поглед напред. Пресметна, че конете са вързани на около двеста метра пред него. Потърси с очи бивака, но не го откри.
Внимателно си запроправя път напред, в широк кръг, за да е срещу вятъра спрямо конете. Мирисът на лагерния огън се усили. Надигна глава над високата прерийна трева. Огънят на бивака беше на около стотина метра пред него. Забеляза мъжа, застанал прегърбен над него, да поглъща вечерята си от един тиган. Този мъж не беше никак глупав. Беше си избрал място за бивака между две скали. По този начин можеше да бъде доближен само отпред.
Макс се сниши в тревата. Трябваше да изчака, докато мъжът заспи. Изпъна се и загледа небето. След няколко часа, когато изгрееше луната, можеше да тръгне. Дотогава не пречеше да си отпочине малко. Затвори очи. След миг спеше дълбоко.
Очите му внезапно се отвориха и се впериха в луната. Тя бе виснала на небето точно над главата му. Бавно се изправи и надникна над тревата.
Огънят едва блещукаше, бавно замирайки. Забеляза сянката на мъжа, полегнал до скалите. Запълзя напред. Мъжът изхърка леко и се обърна в съня си. Макс замря за миг, после фигурата притихна и Макс се придвижи още малко напред. Забеляза протегнатата ръка на мъжа, в чиито пръсти лежеше револвер.