Той пропълзя отзад и вдигна едно малко камъче от земята. Измъкна мълчаливо бойния топор от колана си и се подготви за скок. Задържайки дъх, той хвърли камъчето в краката на мъжа.
С ругатня на устата мъжът стана, загледан напред, с револвер в ръка. Така и не разбра какво го е повалило, когато Макс стовари бойния топор върху главата му.
Макс се завърна с понито, когато зората се пукаше на изток. Завърза понито до другите и се върна да види бандита.
Очите му все още бяха затворени. Дишаше равномерно, въпреки петното кръв по бузата и ухото му, където се беше стоварил топора. Лежеше на земята гол, по гръб, със здраво вързани ръце и крака за забитите в почвата колчета.
Макс се подпря на скалата и почна да точи ножа си по гладката повърхност. Когато слънцето се показа, мъжът отвори очи. Отначало гледаха безучастно, после постепенно се избистриха. Направи опит да седне, но разбра, че е вързан към земята. Изви глава и погледна Макс.
— Какво си намислил? — попита той. Макс го изгледа, без да спира да остри ножа.
— Аз съм Макс Санд — каза той. — Помниш ли ме? — Пристъпи към него. Спря и го загледа, държейки ножа в ръка. Чувствуваше, че му се повдига, докато гледаше и си представяше какво се бе случило в колибата. Сцената прогони чувството на гадене. Когато заговори, гласът му беше спокоен и безизразен. — Защо уби родителите ми?
— Аз не съм им сторил нищо! — каза мъжът, приковал поглед в ножа.
— Взел си коня на баща ми.
— Той ми го продаде — отвърна мъжът.
— Татко не би продал единствения си кон — каза Макс.
— Пусни ме веднага! — изписка внезапно мъжът.
Макс поднесе ножа към гърлото му.
— Ще ми кажеш ли какво се случи?
— Другите го сториха! — запищя мъжът. — Аз нямам нищо общо с това. Те искаха златото! — Очите му се опулиха истерично. В страха си се напика и струйката се плъзна по голите му крака. — Пусни ме, лудо индианско копеле! — пищеше той.
Макс замахна бързо. Всякакво колебание бе изчезнало от него. Той бе син на Червената брада и на Канеха и в неговата кръв течеше страхотната отмъстителност на индианеца. Ножът му блесна под утринното слънце и когато се изправи, мъжът бе притихнал.
Макс го погледна невъзмутимо. Мъжът бе само припаднал, макар че очите му се взираха нагоре, отворени и невиждащи. Беше му отрязъл клепачите, така че да не могат вече никога да се затворят, а кожата му висеше на ивици по тялото, от раменете до бедрата.
Макс се обърна и вървя, докато намери мравуняк. Загреба с ръце от върха и се върна при мъжа. Внимателно положи мравуняка на слабините му. Само за миг малките, червени мравки плъпнаха навред. Проникнаха във всички рани по накълцаното тяло, по очите, в устата, в ноздрите.
Мъжът се закашля и застена. Тялото му се размърда. Макс го наблюдаваше мълчаливо. Такова беше индианското наказание за тези, които грабят, изнасилват и убиват.
Три дни минаха, докато мъжът умре. Три дни на изгарящо слънце, което гореше очите му и измъчваше разкъсаната му плът, докато мравките усърдно изгризваха тялото му. Три дни вопли за вода и три нощи в агония, докато насекомите и комарите, привлечени от мириса на кръв, пируваха отгоре му.
Накрая той си изгуби ума и на четвъртата сутрин, когато Макс дойде да го види, беше мъртъв. Макс го изгледа за миг, после измъкна ножа и го скалпира.
Върна се при конете и яхна понито. Повеждайки двете други добичета, той се насочи на север, към земите на Киова.
Дядо му, старият вожд, излезе от вигвама да го види как слиза от коня. Изчака търпеливо, докато Макс дойде при него.
Макс погледна стареца в очите.
— Идвам със скръб при вигвамите на моя народ — каза той на киова. Вождът не проговори.
— Баща ми и майка ми са мъртви! — продължи той.
Вождът мълчеше.
Макс посегна към колана и издърпа висящия там скалп. Захвърли го пред вожда.
— Взех скалпа на единия от убийците — каза той. — Дойдох при моя дядо, великия вожд, за да прекарам времето на оплакването им.
Вождът погледна скалпа, после Макс.
— Ние не сме вече свободни да бродим из прерията — каза той. — Живеем на земята, която са ни отпуснали Бледоликите. Видя ли те някой от тях, когато идваше насам?
— Никой не ме е видял — отвърна Макс. — Дойдох от планините.
Вождът пак погледна скалпа. Много време бе минало, откак не бе виждал вражески скалп, окачен на стълба пред вигвама си. Сърцето му се изпълни с гордост. Той погледна Макс. Бледоликите можеха да затворят телата, но не можеха да оковат душите. Той взе скалпа и го окачи на стълба, после се обърна към Макс.
— Дървото има много клони — бавно каза той. — И когато някои от клоните паднат, или бъдат прекършени, други трябва да израснат, за да има къде душите им да продължат живота си.