Той извади едно перо от накита на главата си и го подаде на Макс.
— Има една девойка, чийто боец се уби при падане от кон преди две слънца. Тя вече е взела брачния кол и сега трябва да живее сама във вигвам край реката, докато духът му се върне в нея. Иди и я вземи!
Макс впери поглед в него.
— Сега ли? — попита той.
Вождът мушна перото в ръката му.
— Сега! — каза той с мъдростта на годините си. — Сега е най-доброто време, докато духът на войната и отмъщението все още бушуват като планински поток в кръвта ти. Това е най-доброто време да се вземе една жена.
Макс се обърна, вдигна юздата и тръгна през лагера с конете. На минаване индианците го проследяваха мълчаливо с погледи. Вървеше бавно, с високо изправена глава. Стигна до брега на малката река и продължи след завоя.
Самотен вигвам стоеше там, настрани от другите. Макс тръгна към него. Върза конете за някакъв храст, вдигна отвора, влезе вътре.
Вигвамът беше празен. Той пак вдигна отвора и погледна навън. Никой не се виждаше. Спусна го. Отиде в дъното и седна на леглото от кожи, застлано на пода.
След миг девойката влезе. Косата и тялото й бяха мокри от реката, а роклята беше прилепнала към тялото й. Когато го съгледа, очите й се разшириха. Беше готова да побегне.
Макс забеляза, че тя е почти дете. Четиринайсет, най-много петнайсет години. Изведнъж разбра защо вождът го беше изпратил при нея. Измъкна перото и й го подаде.
— Не бой се! — каза кротко той. — Великият вожд ни сбира, за да прогоним взаимно злите духове от себе си.
6.
Яхнал шареното пони, Макс тръгна от железопътната рампа към последното говедо. Изчака и то да влезе зад оградата и пусна портата подире му. Свали си шапката, избърса потта от челото с опакото на ръката и погледна към слънцето.
То висеше почти отвесно, нажежено до бяло, напичайки късния пролетен прах по двора. Говедата мучаха провлачено, сякаш усещаха, че са стигнали до края на своя път. Дългият път от Тексас до железницата, който ги бе довел в Канзас сити, и предстоящата им гибел.
Макс килна шапката към тила и хвърли кос поглед към оградата, където собственикът разговаряше с купувачите. Пришпори коня натам.
Фарър се обърна, когато той спря до тях.
— Всички ли са вътре?
— Всички, мистър Фарър — отвърна Макс.
— Добре — каза Фарър. Обърна се към един от купувачите. — Точно ли са? Броих ги хиляда сто и десет глави.
— И аз толкова ги изкарах — каза купувачът.
Фарър слезе от оградата.
— Ще намина през канцеларията ти днес следобед, за да си прибера чека.
Купувачът кимна:
— Ще е готов.
Фарър се метна на коня.
— Хайде, момко — каза през рамо той. — Да вървим в хотела да измием част от вонята на говежди лайна от себе си.
— Хей! — викна Фарър след банята, — олекнах с десет кила.
Макс се изправи, след като нахлузи ботушите и се обърна.
— М-да — каза той. — И аз.
Фарър ококори очи и подсвирна. Макс си беше облякъл блуза и бричове от почти бяла еленова кожа. Каубойските му ботуши с високи токове блестяха като огледало, а кърпата около врата му се открояваше като злато на тъмната, почерняла от слънцето кожа. Дългата му гарванова коса се спускаше свободно върху раменете.
Фарър подсвирна пак.
— Хей, откъде измъкна тези дрехи?
Макс се усмихна.
— Те са последните, които мама ми приготви.
Фарър се засмя.
— Е, с тях приличаш на същински индианец.
Макс отвърна на усмивката му.
— Аз съм индианец — отговори тихо той.
Смехът на Фарър бързо изчезна.
— Полуиндианец, момко — каза той. — Баща ти беше бял и беше добър човек. Ловувал съм много години със Сам Санд, за да чуя, че не се гордееш с него.
— Гордея се, мистър Фарър — каза Макс. Но не съм забравил, че убийците на мама и татко бяха бели.
Той вдигна колана с кобура от стола и го закопча на кръста си. Фарър го наблюдаваше как се навежда да пристегне кобура към бедрото.
— Още ли не си се отказал да ги търсиш? — запита той.
— Не, сър, не съм — вдигна поглед Макс.
— Канзас сити е голям град — каза Фарър. Откъде си сигурен, че ще го откриеш?
— Ако е тук, ще го намеря — отговори Макс. — Предполага се, че е тук. После ще отида в Западен Тексас и ще пипна другия.
Фарър замълча, преди да каже:
— Е, както си се облякъл, внимавай той да не те намери пръв.
— Надявам се това да стане — спокойно призна Макс. — Искам да знае за какво умира.
Фарър отклони очи от суровия поглед на момчето и си взе ризата. Макс го изчака да се облече.
— Смятам да се поразтъпча, мистър Фарър — каза той, когато мъжът си закопча панталоните.
Фарър отиде до шкафа и взе чантата.