— Ще ми пишеш ли, Невада? — попита тя.
— Не ме бива по писмата — отвърна той.
— Но ще поддържаш връзка с мен? — настоя тя. — Ще ми отговаряш, когато ти пиша?
Той кимна.
— Нали ще ми позволиш да идвам на гости понякога? Ако бъда самотна и изплашена?
— Приятелите са за това — каза той.
Очите й се навлажниха.
— Добър приятел беше ти, Невада — каза сериозно тя.
Целуна го по бузата и се качи по стъпалата на вагона. На вратата се обърна и му помаха, после се скри вътре. Той видя лицето й да се появява за миг на прозореца, когато влакът потегли. После тя се загуби, а той се обърна и напусна гарата.
Изкачи паянтовото стълбище, водещо към покрит с прах коридор. Надписът на вратата беше задраскан и отъркан, а буквите обикновени и избелели:
Канцеларията не се различаваше от коридора отвън. Едно девойче вдигна поглед към него от бюрото, върху което цареше пълен безпорядък. По косата й имаше следи от прясно къносване, дъвката се мяташе в устата й, когато го запита едва ли не враждебно:
— Какво искате?
— Дан Пиърс тук ли е? — попита той.
Тя го изгледа: очите й се задържаха върху износеното му палто и изтърканите джинси, после върху широкополата каубойска шапка.
— Ако търсите работа — каза тя, — нямаме такава.
— Не търся работа — каза рязко той. — Търся мистър Пиърс.
— Имате ли уговорена среща?
— Не — поклати глава Невада.
— Той не се среща с никого без предварителна уговорка — заяви рязко тя.
— Аз съм от спектакъла „Дивият Запад“ — каза Невада. — Той ще ме приеме.
Искрица интерес се появи на лицето й.
— Представлението „Бъфало Бил“?
Невада поклати глава:
— Не. „Голямото югозападно родео“.
— О! — интересът изчезна от лицето й. — Другото.
— Да, другото — кимна Невада.
— Е, няма го — каза тя.
— Къде мога да го намеря? — запита той.
— Не зная. Отиде на някаква среща.
Гласът на Невада беше настоятелен:
— Къде?
Нещо в погледа му я накара да отговори:
— Отиде във филмовата компания „Норман“. В задния двор, опитва се да им предложи един клиент за техния уестърн.
— Как мога да се добера дотам?
— Намира се на булевард „Ланкершим“, зад „Юнивърсъл“ и „Уорнърс“.
— Благодаря! — каза той и тръгна.
Щом зави по „Ланкершим“, видя табелата на „Юнивърсъл“:
След няколко минути мина край друга табела на „Уорнър Брадърс“:
Студията на Норман бяха на около пет километра по-нататък. Отпред висеше обичайната табела:
Той зави край голямата порта, където портиерът го спря:
— Вътре ли е Дан Пиърс? — запита Невада.
— Чакайте да видя. Пазачът влезе в будката и разлисти някакви книжа. — Сигурно вие сте човекът, когото очаква — каза той. — В задното студио е. Следвайте десния път. Ще го откриете.
Невада му благодари и включи на скорост. Караше бавно, тъй като пътят бе пълен с хора. Някои бяха артисти в различни костюми, но повечето изглеждаха помощен персонал, в работно облекло. Мина покрай няколко много големи сгради и след броени минути излезе на открито. Тук нямаше нищо, освен трева, храсталаци и хълмове.
Когато стигна до полите на първия хълм, попадна на нова табелка:
Последва стрелката. Отстрани на пътя имаше много коли и камиони. Паркира там и слезе.
— Дан Пиърс да е тук? — обърна се той към мъжа, седнал в един от камионите.
— От екипа на „Мирното“ ли е? — попита шофьорът.
— Май да — каза Невада.
— Те са горе на хълма.
На гребена на хълма Невада спря и погледна надолу. Там се беше струпала група хора.
— Пускай, идват! — се чу силен глас.
Изведнъж по прашния път под него се зададе дилижанс, препускащ с бясна скорост. Невада видя как точно на завоя кочияшът скочи и се претъркули край пътя. Миг по-късно конете се откъснаха и дилижансът се катурна край пътя, после се затъркаля надолу по хълма.
Прахът се разсейваше, когато някакъв глас закрещя:
— Спирай! Спирай! Дявол го взел, Ръсел. Скочи много рано. Каруцата измина по хълма четирийсет позитива подир теб!