— А-ха — разбра директорът. Това обясняваше всичко. Родът Дарси бяха влиятелни хора в Ню Орлийнс. — Значи е имал късмет да се отърве само с толкоз. — Той подписа документите и ги бутна през бюрото. — Вземай!
Пазачът прибра книжата и отключи белезниците на Макс.
— Айде, перчо.
Директорът се надигна тежко от стола.
— На колко си години, момко?
— На деветнайсет май — отвърна Макс.
— Много си млад за телохранител на една от онези дамички в Ню Орлийнс — отбеляза директорът. — Как стана това?
— Търсех си работа, когато ме уволниха от армията — отговори Макс. — Тя пък търсеше човек, който да има бърза ръка. Бях достатъчно бърз, струва ми се.
— Прекалено бърз — каза директорът. Той заобиколи бюрото. — Аз съм арабия, но не понасям размирниците. Ставай с другите рано сутрин, работи каквото ти наредят и няма да си имаш неприятности с мен.
— Ясно — каза Макс.
Директорът отиде до вратата на кабинета.
— Майк! — изрева той.
Надзирателят, огромен негър, подаде глава през вратата.
— М-да, сър директоре?
— Изведи тоз, новия, и му удари десет камшика.
На лицето на Макс се изписа изненада.
— Нямам нищо против теб — обясни бързо директорът. — Предпазна мярка — както обичам да казвам. Един вид ти набива в главата какво те чака, ако ни създадеш грижи. — Той се върна зад бюрото.
— Хайде, момко — подкани негърът.
Вратата се затвори зад тях и те тръгнаха по коридора. Гласът на надзирателя беше топъл и успокояващ:
— Не се бой от камшика, момко — каза той. — Така силно удрям първия път, че другите девет въобще няма да ги усетиш.
Макс пристигна в Ню Орлийнс в последните дни на карнавала. Улиците бяха пълни със смеещи, блъскащи се хора и той някак попи тяхното настроение. Градът му хареса и той реши да остане няколко дни, преди да отпътува за Западен Тексас.
Остави коня в една конюшня, нае стая в малък хотел и се запъти към Латинския квартал да търси развлечения.
Шест часа по-късно излезе с чифт десятки срещу тройка седмици и с това приключи. Изгуби парите, коня, всичко, освен дрехите на гърба.
Бутна стола назад и стана.
— До тук бях, господа — каза той. — Ще ида до конюшнята да си докарам коня.
Единият от играчите вдигна поглед към него.
— Мога ли да си позволя да би запитам, сър, какво възнамерявате да правите? — поинтересува се той с мекия си южняшки акцент.
Макс сви рамене и се ухили.
— Не знам. Сигурно ще си потърся работа.
— К’ва работа?
— К’ва да е. Бива ме с коне. Оправям се и с говеда. К’вото дойде.
Играчът посочи към револвера му.
— С това как си?
— Горе-долу.
Играчът се изправи небрежно.
— Госпожа Фортуна не беше много любезна към теб тази нощ.
— Не пожелахте да й помогнете — каза Макс.
Ръката на играча се плъзна към палтото му. Той замръзна, съглеждайки насочения към него револвер на Макс. Беше се появил така изневиделица, че дори не бе усетил движението.
— Човек може да бъде пречукан за подобни лудории — кротко каза Макс. Лицето на играча се озари от усмивка.
— Бива те — отбеляза с уважение той.
Макс плъзна револвера обратно в кобура.
— Мисля, че имам работа за теб — каза играчът. — Стига да нямаш нищо против да работиш при една дама.
— Работата си е работа — каза Макс. — Времената не са за назлъндисване.
На следващата сутрин Макс и играчът седяха в гостната на най-фантастичната къща на Ню Орлийнс. Прислужница-креолка влезе в стаята.
— Госпожица Плювие ще ви приеме сега — поклони се тя. — Последвайте ме, моля.
Тръгнаха след нея по дългото, изящно стълбище. Момичето отвори една врата, поклони им се на влизане и затвори след тях. Макс направи две крачки и спря поразен.
Никога не бе виждал подобна стая. Всичко беше бяло. Облицованите с коприна стени, завесите на прозорците, мебелите, покривката от блестяща коприна на леглото. Даже килимът, застлан върху пода, беше бял.
— Това ли е младежът? — запита нечий мек глас.
Макс се обърна по посока на гласа. Жената го удиви дори повече от стаята. Беше висока почти колкото него и лицето й беше младо, много младо. А косата беше нещо неописуемо. Дълга, стигаща почти до кръста, и бяла, синкавобяла, като нишките на блестящ атлаз.
Играчът заговори с почтителни нотки:
— Мис Плювие, мога ли да ви представя Макс Санд?
Мис Плювие огледа Макс.
— Драго ми е.
— Г’жо — наведе глава Макс.
Мис Плювие го обиколи, оглеждайки го от всички страни.
— Изглежда съвсем млад — каза тя с известно съмнение.
— Извънредно способен е, уверявам ви — каза играчът. — Ветеран от войната с Испания.
Тя вдигна небрежно ръка, прекъсвайки го.