— Извинявам се за бъркотията, която направих в гостоприемното ви село — каза той на особения си испански.
Alcalde погледна трупа на пода и сви рамене.
— De nada — каза той. — Няма защо. Вие бяхте прав. Тази свиня нямаше възпитание.
Сега, почти три години по-късно, alcalde въздъхна, завладян от спомените. По-дребният беше възпитан, много възпитан — природно и притежаваше грацията на пантера. И револверът! Caramba! Не беше виждал такава бързина! Като че ли си имаше свой собствен живот. Какъв pistolera можеше да стане от него! Същинска гордост за Хуарес.
Няколко пъти през годината двамата приятели тихо се измъкваха от селото и все така тихо се появяваха — няколко седмици, понякога няколко месеца по-късно. И винаги, когато се върнеха, имаха пари да си плащат стаите, жените, уискито.
Но всеки път alcalde долавяше все по-дълбока самота, по-дълбока изолираност. Понякога изпитваше странно съжаление към тях. Те не бяха като другите, които идваха в селото. Този начин на живот не им доставяше удоволствие.
А сега пак пиеха текила. Колко ли още пъти ще си отиват така и кога ли няма да се върнат? Не само в това село, а никъде по земята.
Макс преглътна текилата и захапа резена лимон. Тръпчивият вкус освежи устата му. Погледна към Майк.
— Колко ни останаха?
Майк се замисли.
— За около три седмици.
Макс сви цигара и я запали.
— Трябва да направим някой голям удар. Тогава можем да заминем за Калифорния, Невада или някъде, където не ни познават, и ще можем да заживеем. Тук парите явно не траят дълго.
Негърът кимна.
— Тъй си е — съгласи се той. — Но това не е решението. Трябва да се разделим. Търсят ни заедно. Видят ли мене, все едно, че си помъкнал плакат, на който си си написал името.
Макс отново напълни чашата.
— Искаш да се отървеш от мен, така ли? — Той се усмихна, изля парливата течност в гърлото си и посегна за лимона.
Майк заяви сериозно:
— Може би без мен ще успееш да се установиш някъде и да си оправиш живота. Няма да има защо все да бягаш.
— Разбрахме се да не се разделяме. Този път ще пипнем достатъчно пари, за да заминем за Калифорния.
Вратата се отвори и влезе висок, червенокос каубой. Запъти се към масата им и се тръшна на свободния стол.
— О, Чарли Добс идва тъкмо навреме, май — засмя се той. — Таз дяволска текила ще изгризе лигавицата на стомасите ви, може да сте сигурни. Барман, донесе ни бутилка уиски.
Барманът остави уискито и чашите на масата и се оттегли. Чарли наля. Пиха.
— Какво те носи насам, Чарли? — запита Макс. — Мислех, че си запрашил за Рено.
— Бях. Но попаднах на най-голямата работа, която ми се е случвала. Не можех да се откажа от такова нещо.
— Каква работа? — запита Макс, облягайки се на масата.
Чарли снижи глас.
— Една нова банка. Помниш ли, дето ти разправях миналата година, че из Тексас копаят за нефт? Реших да посетя тези места на път за Север. — Той пак си напълни чашата и глътна бързо уискито. — К’во да ви разправям, най-лудата работа на света. Изкопават кладенец в земята и вместо вода, оттам потича нефт. Вкарват го в тръби, пълнят варели и го експедират на Изток. Навред нефт, а банките пращят от пари.
— Звучи ми добре — каза Макс. — А каква е сделката?
— Замислил я е един местен, но му трябва помощ. Иска два пая, ние вземаме по един.
— Нормално каза Макс и се обърна към Майк. — Ти к’во мислиш?
Майк кимна.
— Кога ще действуваме? — попита той.
Чарли го погледна.
— Веднага след Нова година. Банката ще получи много пари тогава за ново копане. — Той напълни чашите. — Трябва да потеглим утре. Три седмици съм яздил дотук.
15.
Макс си проправи път през заведението, вървейки подир Чарли Добс. Беше претъпкано с нефтотърсачи и каубои и залозите по масите за зарове и карти бяха огромни. Мъже чакаха на три редици да заемат мястото на всеки ставащ.
— К’во ви казах? — ликуваше Чарли. — Всичко е пощуряло тук. — Той си запробива път към бара, където един мъж седеше сам.
Мъжът се обърна и го съгледа.
— Много се забави — каза той тихо.
— Много път е, Ед — отговори Чарли.
— Ще се видим отвън — продължи Ед, хвърли сребърен долар на тезгяха и тръгна да излиза. На минаване метна бърз поглед към Макс.
Макс срещна за миг бледите му, безизразни, проницателни очи. Мъжът беше към петдесетте: дълъг пясъчлив на цвят мустак минаваше по устната му. Имаше нещо познато в него, но Макс не можа да се сети какво. Само чувството, че го е срещал някъде преди.
Мъжът ги чакаше отвън. Тръгна напред и те го последваха в една задънена улица. Той се обърна към тях.