— Благодаря ви — каза Рина. Изви лице да прикрие разочарованието си. Три години не бяха малко време.
Шофьорът вдигна куфарите й.
— Бихте ли ме последвали до колата, мадам?
Рина пак кимна. Тръгна след високата униформа през гарата, към лъскавата черна лимузина „Пиърс ароу“. Шофьорът пъргаво остави куфарите отпред и й отвори вратата. Елегантна златна емблема, гравирана на дръжката, блесна насреща й:
Тя се настани удобно и присегна за цигара. Сепна я гласът на шофьора по микрофона:
— Цигари ще намерите в кутийката до дясната ви ръка, мадам.
Тя зърна приветливата му усмивка в огледало за задно виждане, а той запали двигателя. Взе си цигара и огледа вътрешността на колата. Златната емблема беше навсякъде, дори втъкана в тапицерията.
Облегна глава назад. Нямаше какво да се учудва. Достатъчно много бе чела във вестниците за него. Двайсет декара ранчо, вилата с тридесет стаи, която бе издигнал в средата на Бевърли Хилс. Но прочетеното й се струваше някак нереално. Затвори очи да си припомни как бе станало всичко.
Около пет месеца след завръщането й на Изток, бе отскочила до Ню Йорк на покупки за една седмица, когато един банкер, приятел на баща й, предложи да отидат на премиерата на някакъв филм, произведен от компания, в която имал известни вложения.
— Как се казва? — бе се заинтересувала тя.
— „Шерифът на мирното селище“ — бе отговорил банкерът. — Филм на Норман. Бърни Норман казва, че това е най-хубавият уестърн, правен досега.
— Уестърните ме отегчават — бе отговорила тя. — Наситих им се докато бях там.
— Норман казва, че имал нова звезда в главната мъжка роля. Невада Смит. Казва, че бил най-големият…
— Как беше името? — прекъсна го тя. Не можеше да е чула погрешно.
— Невада Смит — повтори банкерът. — Странно име, но киноартистите винаги носят причудливи имена.
— Ще дойда — бързо прие тя.
Припомни си пристигането в киносалона — тълпата, ярките светлини отвън, изисканите мъже и отрупаните с бижута жени. И после светът сякаш се стопи в магията на сценичния образ.
Беше вече към края на филма: сам в затъмнената стая, шерифът на мирното селище вземаше револвера, който се бе зарекъл никога вече да не докосне.
Камерата се приближи до лицето му толкова близо, че тя почти можеше да види ситните пори на кожата, да усети топлия му дъх. Той вдигна револвера и го погледна.
Почувствува умората, видя как напрежението от взетото решение свива устните му, напряга квадратната челюст, превръща високите, индиански скули в тънки черти, които се врязват в бузите. Но очите бяха тези, които я приковаха.
Бяха очите на мъж, познал смъртта. Неведнъж, а много пъти. Очите на мъж, разбрал безсилието, почувствувал болката и скръбта. Шерифът бавно закрачи към вратата и пристъпи отвън. Яркото слънце огря лицето му. Нахлупи черната шапка над очите си, за да ги закрие от светлината, и закрачи по пустата улица. Лицата на съгражданите му надзъртаха плахо зад щори, пердета и прозорци. Той не отвръщаше на погледите им, продължаваше да върви напред, а избелялата му риза се намокри от потта, стичаща се по гърба му: закърпените джинси изглеждаха съвсем изтъркани на стройните му, леко криви крака. Яркият метал на огромната значка блестеше на гърдите му.
Смъртта носеше елегантни, скъпи дрехи. Прах не загрозяваше блясъка на ботушите му, нито лъскавата дръжка от слонова кост на револвера. Лицето му излъчваше омраза, очите му издаваха удоволствието от това да сее смърт, а ръката му бе провиснала като гърмяща змия върху кобура.
Изгледаха се за миг. Очите на Смъртта проблесваха от радостта на предстоящия двубой. Тези на шерифа бяха уморени и тъжни.
Смъртта посегна пръв, ръката му се устреми към револвера, но с бързина, почти неуловима за окото, револверът на шерифа сякаш скокна в ръката му. Смъртта залитна назад към земята, револверът падна от ръката му и очите му загледаха изцъклено. Тялото потръпна, когато още два куршума се забиха в него, след което замря.
Шерифът остана там за миг, после бавно върна револвера в кобура. Обърна гръб на мъртвеца и закрачи надолу по улицата.
Хората заизлизаха на тълпи от сградите. Гледаха шерифа с разведрени лица. Той не отвърна на погледите им.
Момичето излезе на верандата. Шерифът спря пред нея.
Очите на момичето бяха пълни със сълзи.
Очите на шерифа бяха широко отворени и немигващи. Ненадейно по лицето му се изписа израз на презрение. Отвращение от нейната жажда за кръв, ненавист към града, чиито жители не искаха друго, освен собствената си форма на жертвоприношение.
Ръката му посегна към ризата и отскубна значката. Той я запокити в праха пред краката й и се обърна.