Момичето отправи изумен поглед към значката, после към отдалечаващия се гръб на шерифа. Понечи да изтича подир него, но спря.
Далеч, на края на улицата, шерифът възсядаше коня си. Насочи го към хълмовете. С отпуснати рамене и приведена глава той уморено отминаваше от техния живот към яркото, греещо слънце, когато екранът се затъмни.
В салона цареше тишина, когато лампите светнаха. Рина се обърна към банкера, който й се усмихна смутено и очисти гърлото си:
— За пръв път филм ме грабва така.
Колкото и странно да бе, и тя чувствуваше някаква буца, заседнала в гърлото.
— И мен — сподели пресипнало тя.
Той я улови под ръка.
— Хей там е Бърни Норман. Да отидем да го поздравим.
Пробиха си път през тълпа ентусиазирани доброжелатели. Норман бе солиден мъж с изпъкнала челюст и грейнали от успеха очи.
— Какво ще кажете за Невада Смит? — запита той. — Виждали ли сте някога нещо подобно? Още ли искате да правя филм с Том Микс?
Банкерът се засмя и Рина вдигна очи към него. Той не се смееше много често.
— Том Микс ли? — закиска се той. — Кой е пък той? — Норман тупна банкера по гърба.
— Този филм ще донесе два милиона печалба — каза доволно той. — А аз веднага започвам нов филм с Невада Смит!
Лимузината отби от пътя в подножието на хълма. Мина през железен портал, на който бяха гравирани вече познатите инициали, и заизкачва хълма. Рина погледна през стъклото и видя огромната къща, чийто бял покрив залязващото слънце заливаше с кърваво-оранжеви нюанси.
Започна да се чувствува неловко. Какво правеше тук? Това не беше онзи Невада, когото тя знаеше. Отвори рязко чантата и трескаво затърси из нея телеграмата на Невада, а когато попадна в ръката й и тя я препрочете, малко се успокои.
Припомни си как миналия месец му изпрати телеграма от Швейцария. Три години не беше чувала за него. Три години на непрестанно бягство. Първите шест месеца прекара в Бостън, после скуката я завладя. Последва Ню Йорк, увлеченията, огнените приключения, страстните мъже, хищните жени. И колкото повече бягаше, толкова по-изплашена и самотна се чувствуваше.
За да се стигне до утрото в Цюрих, когато се събуди с греещо в лицето й слънце. Лежеше гола в леглото, с метнат отгоре чаршаф. Пресъхналата й уста изгаряше: имаше чувството, че от месеци не е пила вода. Присегна за гарафата на нощната масичка и след като не я намери, за пръв път разбра, че не е в собствената си стая.
Надигна се в стая, която бе богато мебелирана по европейски маниер, но която й беше съвсем непозната. Огледа за халата си, ала никъде не забеляза своя дреха. Смътно се зачуди къде ли се намира. На нощната масичка имаше цигари и кибрит и тя запали. Парливият дим стигна до гърдите й, когато вратата се отвори.
В стаята влезе красива чернокоса жена. Тя се спря, като видя Рина седнала в леглото. На устните й заигра усмивка. Пристъпи към леглото.
— Ах, вече сте будна, ma cherie — каза тихо тя, наведе се и целуна Рина по устата.
Рина вторачи в нея широко отворени очи.
— Коя сте вие?
— О, любов моя, не ме ли помниш?
Рина поклати глава.
— Може би това ще освежи паметта ви, скъпа моя — каза жената, смъкна пеньоара и притисна главата на Рина към едрата си гръд. — Хайде, не си ли спомняш как се любихме двете? — Ръката й замилва лицето на Рина. Рина я изблъска ядосана.
Вратата пак се отвори и един мъж влезе. Държеше бутилка шампанско в едната си ръка и беше съвсем гол. Той им се усмихна.
— Ах! — каза той. — Ето, че всички пак сме будни. Компанията бе започнала да става скучна.
Прекоси стаята и подаде бутилката шампанско на Рина.
— Пийни малко, мила — каза той. — Бедата е… че човек се събужда винаги със страхотна жажда, нали?
Рина вдигна ръце към слепоочията си. Долови тупкането под пръстите си. Беше някакъв кошмар. Не можеше да бъде истина. Не можеше.
Мъжът поглади загрижено главата й.
— Главоболие, да? Ще донеса аспирин.
Обърна се и излезе от стаята. Рина вдигна очи към жената.
— Моля ви — проплака тя, — струва ми се, че съм си загубила ума. Къде се намирам?
— В Цюрих, разбира се, в къщата на Филипе.
— В Цюрих? — попита Рина. — Филипе? — Погледна жената. — Това Филипе ли беше?
— Mais no, разбира се, че не. Това беше Карл, моят съпруг. Не си ли спомняш?
Рина поклати глава.
— Нищо не си спомням.
— Запознахме се на конните надбягвания преди три седмици в Париж — каза жената. — Ти беше сама в ложата, съседна до тази на Филипе. Приятелят ти не бе дошъл, спомняш ли си?
Рина притвори очи. Почваше да си припомня. Бе заложила на червения пъстър кон и мъжът от съседната ложа се бе навел към нея: