— Много разумен избор — бе казал той. — Конят е мой. Аз съм граф дьо Шаен.
— Графът в съседната ложа! — възкликна Рина.
Жената кимна и пак се усмихна.
— Помниш ли? — каза тя с възхитен глас. — Направихме компанията в Париж, но там бе много задушно, затова дойдохме в замъка на Филипе. Беше преди около две седмици.
— Две седмици?
Жената кимна.
— Чудесна група бяхме — каза тя, сядайки на леглото до Рина. — Ти си страшно красиво момиче.
Рина я изгледа безмълвно. Вратата пак се отвори и Карл влезе с шишенце аспирин в едната ръка и бутилка шампанско в другата. Последва го строен рус мъж по домашен халат. Той хвърли няколко снимки на леглото.
— Харесваш ли ги, Рина?
Тя насочи поглед към снимките. Почувствува нещо да се надига в гърлото й. Това не можеше да бъде тя. Не в такива пози. Гола. С тази жена и тези мъже. Вдигна безпомощен поглед към тях.
Графът се усмихваше.
— Можеше да ги направя по-добре — заоправдава се той. — Но изглежда не съм нагласил добре самоснимачката.
Жената ги събра.
— Намирам ги за добри, Филипе — усмихна се тя. — Толкова смешно беше. Да правиш любов с малкото апаратче в ръка, за да можеш да ни снимаш същевременно.
Рина продължаваше да мълчи.
Карл се наведе към нея.
— Нашата малка americaine е неразположена — каза нежно той. Подаде й две таблетки аспирин. — Ето, вземи. Ще ти стане по-добре.
Рина изгледа тримата.
— Бих желала да се облека, моля ви — каза тя с отпаднал глас.
Жената кимна.
— Но разбира се — каза тя. — Дрехите ти са в гардероба.
Тримата се обърнаха и напуснаха стаята.
Рина стана от леглото и бързо си изми лицето. Замисли се дали да си вземе душ, но се отказа. Бързаше час по-скоро да си ходи. Облече се и влезе в другата стая.
Жената беше все още по пеньоар, но мъжете бяха по леки ризи и бели панталони. Тя се запъти да излезе, без да ги погледне. Мъжът на име Карл я повика:
— Мисис Корд, забравихте си чантата.
Тя мълчаливо се върна и я взе от него, избягвайки да го гледа в очите.
— Сложих един комплект от снимките за спомен от нашето прекарване.
Отвори чантата. Снимките се взираха непристойно в нея.
— Не ги искам, — каза тя и ги измъкна. Той ги бутна настрани.
— Запазете си ги. Ние винаги можем да извадим други копия от негативите.
Бавно вдигна очи към лицето му. Той се усмихваше.
— Може би бихте изпили чаша кафе, преди да поговорим делово? — запита я учтиво той.
Негативите й струваха десет хиляди долара и тя ги изгори в един пепелник, преди да излезе от стаята. Изпрати телеграма до Невада от хотела веднага щом се настани:
САМОТНА СЪМ И ПО-ИЗПЛАШЕНА ОТ ВСЯКОГА. ВСЕ ОЩЕ ЛИ СИ МОЙ ПРИЯТЕЛ?
Отговорът получи на следващия ден, заедно с чек за пет хиляди долара и резервации от Цюрих до Калифорния.
Смачка телеграмата в ръка, след като я прочете още веднъж, докато лимузината се катереше към върха на хълма. Телеграмата беше типична за онзи Невада, когото тя помнеше. Обаче никак не подхождаше на този Невада, когото предстоеше да види:
ВСЕ ОЩЕ ТВОЙ ПРИЯТЕЛ.
Беше подписана: НЕВАДА.
17.
Невада се облегна на стола и огледа огромния кабинет. Напрежение цареше в залата. Дан Пиърс благо се усмихваше.
— Този път не парите са важни, Бърни — каза той. — Просто чувствуваме, че моментът е подходящ. Нека направим филм за Запада, такъв, какъвто наистина беше, и да оставим залъгалките, с които се занимавахме години наред.
Норман сведе глава към бюрото и пръстите му заиграха по подвързания в синьо сценарий. Лицето му доби сериозно изражение.
— Въпросът не е в сценария, Дан — каза той, обръщайки се към фон Елстер за подкрепа. — Ние наистина смятаме, че той е чудесен, нали?
Дългокракият, плешив режисьор кимна:
— Един от най-добрите, който някога съм чел.
— Тогава защо се дърпате? — запита импресариото.
Норман поклати глава.
— Времето не е подходящо. Индустрията е стресната. Скоро „Уорнър“ пуска първия говорещ филм: „Светлините на Ню Йорк“. Някои хора смятат, че с неговото пускане ще настъпи краят на немия филм.
Дан Пиърс се разсмя.
— Измишльотини! Филмите затова са филми. Ако човек иска да чуе артистите да говорят, ще отиде на театър. Там се говори.
Норман се обърна към Невада с бащински тон:
— Слушай, Невада, кога сме те изпързаляли? От деня, когато се появи, сме се отнасяли добре с тебе. Ако става въпрос за пари, няма проблем. Само назови сумата.
Невада се усмихна.
— Не са парите, Бърни. Ти знаеш. Десет хиляди седмично е достатъчно за когото и да било, независимо, че данъците скочиха до седем на сто. Въпросът е за сценария. Това е първият реалистичен сценарий, който ми е попадал тук.