— Парите ще ви бъдат гарантирани от доходите на новата компания — каза търпеливо Шефилд.
— Разбирам — кимнах аз. — Искате да кажете, че ще ми се плаща от парите, които ще печелите, ако ви дам лиценза си?
— Нещо такова.
Взех от джоба цигара и я запалих.
— Все пак не разбирам. Защо да не могат да ми платят наведнъж?
— Десет милиона долара в брой са голяма сума дори и за тези компании — каза той. — Те имат нужда от капиталите си. Затова именно ние излизаме на сцената.
— О — казах аз, продължавайки да се правя на глупак, — искате да кажете, че вие ще авансирате сумата?
— А, не! — отвърна бързо той. — Не е точно така. Ние просто застраховаме стоката, осигурявайки организационния капитал за създаването на новата компания. Само това прави няколко милиона.
— Включително комисионните такси?
— Разбира се — отговори той. — Това е нещо обикновено.
— Естествено.
Той ме изгледа остро.
— Мистър Корд, имате ли нещо против нашата позиция?
— Съвсем не — свих рамене аз. — Защо пък? Не е моя работа да казвам на другите как да действуват. Имам си достатъчно грижи и без това.
— Но изглежда имате някакви съмнения по нашето предложение?
— Имам — казах аз. — Бях с впечатлението, че ще получа десет милиона долара за тези права. Сега разбирам, че само ми се гарантират десет милиона долара. Има разлика между двете. В първия случай направо ми се заплаща, във втория — ставам случаен участник в един риск, изложен на същите опасности като вас, само че размерът на моето участие е ограничен.
— Възразявате ли против този вид сделка?
— Съвсем не. Просто исках да разбера как стоят нещата.
— Добре. Тогава можем да седнем и да подпишем документите — усмихна се облекчен Шефилд.
— Още не — казах аз и усмивката му изчезна така бързо, както се бе появила. Съгласен съм да участвувам така, както предлагате, но щом ще се излагам и аз на опасност, искам да бъда гарантиран с петнадесет милиона, не десет.
За миг настъпи шокираща тишина, после всички заговориха изведнъж.
— Но вие вече се съгласихте! — възрази Шефилд.
— Не, не съм! — изгледах го аз. — Виждаме се за пръв път.
Макалистър избухна гневно:
— Чакай, Джонас. Ти ме накара да вярвам, че ще изслушаш едно предложение за десет милиона долара!
— Добре де, изслушах го.
За пръв път виждах спокойствието на моя адвокат нарушено.
— Аз действувах в твой интерес. Не желая да бъда страна в подобен род отношения. Ако тази сделка не стане както се бяхме уговорили, аз се отказвам! Напускам!
Изгледах го с безразличие:
— Както искаш.
Мак беснееше:
— Бедата с теб е, че ставаш голям за гащите си! Спомням си, когато още имаше жълто около устата…
Това вече ме ядоса: гласът ми стана леден:
— Бедата е, че ти си ми само адвокат, а имуществото, с което се разпореждаш, е мое. Аз ще вземам решенията какво да правя с него — да го продавам, или да го подарявам — каквото си искам. Мое е. Аз го притежавам, а ти просто работиш при мен. Не забравяй това!
Лицето на Мак пребледня. Виждах как пресмята наум. Стоте хиляди годишно, които му плащах. Премиалното участие в печалбите. Къщата, която обитаваше. Училищата на децата си. Положението му в обществото. Чудех се дали в този момент не съжаляваше за клиентелата си, носеща му шейсет хиляди годишно, която бе зарязал, за да постъпи при мен.
Не можех да го съжалявам. Той знаеше какво предприема. Дори сам бе съставил договора си с мен, сам постави условията. Искаше пари и аз му ги бях дал. Късно бе вече да се оплаква.
Погледнах другите. Те се взираха в нас. Разбрах, че независимо дали го съжалявам, или не, трябва да му подам ръка.
— О, хайде, Мак! — казах му аз с топъл и приятелски тон. — Достатъчно близки сме, за да позволим на една такава дреболия да застава между нас. Забрави! Ще има и други сделки. Важното е да подпишеш новия си договор с мен, така че да бъда сигурен, че никоя от тези акули няма да те отмъкне от мен.
Видях облекчението по лицето му.
— Разбира се, Джонас — каза той. Поколеба се. — Струва ми се, че и двамата сме преуморени. Аз с преговорите, ти с рекордния си полет. Струва ми се, че съм разбрал погрешно нарежданията ти. — Обърна се към другите. — Съжалявам, господа! — каза той спокойно, вече дошъл на себе си. — Аз съм виновен. Нямах желание да ви подведа, но съм разбрал погрешно мистър Корд. Моите извинения.
Неловка тишина се възцари в помещението. За миг никой не проговори, после аз се ухилих и прекрачих към писоара.
— Колкото да не отчетем тази среща като съвсем безсмислена — подхвърлих през рамо.