— Хора като теб никога не се учат.
— Какво трябваше да направя? — разпалено ме запита той. — Да я държа заключена в стаята ли?
Поклатих глава.
— Трябваше да се опиташ да й бъдеш баща.
— Откога стана такъв експерт? — ядоса се той. — Не би говорил така, ако имаше собствени деца.
Бих могъл да му обясня. И аз бях имал баща, прекалено зает с работата си. Но се чувствувах много уморен. Изправих се.
— Какво става с парите? — настоя той.
— Ще ти ги дам — казах аз. Изведнъж ме обзе някакво отвращение. За какво ли ми бяха нужни хора като него? Те бяха като пиявици. Лепнеха ли се веднъж, не те пускаха вече. — Всъщност, ще ти дам двадесет и пет.
Израз на удивено облекчение премина по лицето му.
— Наистина ли, Джонас?
Кимнах.
— При едно условие.
За пръв път в очите му се появи предпазливост.
— Какво имаш предвид?
— Искам оставката ти.
— От „Уинтроп Еъркрафт“? — гласът му беше недоумяващ.
— От „Корд Еъркрафт“! — казах натъртено аз.
Цветът започна да се изгубва от лицето му.
— Но… но аз съм основал самолетната фабрика. Зная всичко по нея. Тъкмо разработвах един самолет, който съм дяволски сигурен, че армията ще…
— Вземай парите, Еймос — казах студено аз. — С фабриката е свършено. — Тръгнах към асансьора. Влязох вътре и операторът затвори вратата под носа му.
— Нагоре ли, мистър Корд? — попита ме той.
— Все нагоре — казах уморено аз.
Моника лежеше напреки на леглото, полузаспала, с горната част на пижамата ми. Отвори очи и ме погледна.
— Всичко добре ли мина?
Кимнах.
Тя ме наблюдаваше, когато си захвърлих ризата на един стол.
— Какво искаше татко?
Измъкнах се от панталона и улових долната част на пижамата, която тя ми хвърли.
— Току-що си подаде оставката — казах аз, като изритах гащетата и навлякох пижамата.
Тя се изправи в леглото с разширени от изненада очи.
— Наистина ли?
Кимнах.
— Чудя се защо ли?
Погледнах я.
— Каза, че имало нещо общо с теб. Че искал да отдели повече време да ти бъде баща.
Тя ме изгледа и избухна в смях.
— Ех, дявол да го вземе — каза. — Цял живот мечтаех да ми обръща малко повече внимание и сега, когато вече не ми е нужен, изведнъж му се приисква да играе на татко.
— Не ти ли е нужен вече?
Тя поклати глава.
— Не. Никога! — бавно каза тя. Стана от леглото и положи глава на гърдите ми. Гласът й беше като поверителен детски шепот. — Сега вече не, след като имам теб. Ти си всичко за мен — баща, брат, любовник.
Бавно погалих меката й кестенява коса. Обзе ме внезапен прилив на съчувствие. Знаех колко самотен може да бъде човек на деветнайсет години.
Очите й бяха затворени, а под меката бяла плът бяха двете синкави, уморени кухини. Притиснах леко устни към челото й.
— Ела в леглото, дете — казах нежно аз. — Почти е съмнало.
Заспа веднага, положила глава на рамото ми, а шията й се бе наместила в извивката на ръката ми. Дълго не можах да заспя. Лежах загледан в притихналото лице, докато слънцето се показа и заля стаята.
По дяволите Еймос Уинтроп! По дяволите Джонас Корд! Проклинах всички мъже, които бяха презаети и егоисти и все пак — бащи на децата си.
Започнах да чувствувам как умората се просмуква в мен. Полузаспал я усетих как се раздвижва до мен и топлината на дългото й грациозно тяло се преля в мен. Сънят дойде. Тъмният, като беззвездна нощ, прекрасният сън.
На следващата вечер сключихме брак в малкия параклис в Рено.
4.
Забелязах блещукащото фосфоресциращо движение във водата и метнах мухата в потока, точно над пъстървата. Инстинктът ме завладя. Знаех, че съм я пипнал. Всичко беше наред. Водата, трепкащите сенки на крайбрежните дървета, пъстрата синя, зелена и червена опашка на мухата накрая на въдицата. Само миг и малкият копелдак щеше да клъвне. Подготвях се, когато зад гърба си чух Моника:
— Джонас!
Гласът й наруши тишината и пъстървата се гмурна към дъното на потока. Мухата се завлачи и преди да се обърна, знаех, че меденият ни месец е свършил.
— Какво има? — изръмжах аз.
Тя стоеше по шорти: със зачервени колене и обелен нос.
— Търсят те по телефона. От Лос Анжелос.
— Кой?
— Не зная — отвърна тя. — Някаква жена. Не си каза името.
Загледах се пак към потока. Нямаше светлини по водата. Рибата беше избягала. За днес риболовът бе свършил. Тръгнах към брега.
— Кажи й да почака — казах. — След минутка съм там.
Тя кимна и се запъти към бунгалото. Започнах да навивам макарата. Чудех се кой ли ме търси. Малцина знаеха за бунгалото в планината.
Когато бях дете, идвах тук с Невада. Баща ми все се канеше да дойде, ала никога не го направи.