Излязох от потока и се заизкачвах по пътеката. Беше късен следобед и вечерният концерт тъкмо започваше. Долавях песента на щурците сред дърветата.
Оставих пръта до външната стена на бунгалото и влязох. Моника седеше на едно кресло до телефона, разгръщайки страниците на някакво списание. Взех слушалката.
— Ало?
— Мистър Корд?
— Да.
— Момент, моля — пропя телефонистката. — Лос Анжелос, свързвам ви.
Чух прещракване и след това познатия глас:
— Джонас?
— Рина?
— Да! — каза тя. — От три дни се опитвам да те открия. Никой не знаеше къде си, тогава се сетих за бунгалото.
— Чудесно! — казах аз, поглеждайки към Моника. Тя разглеждаше списанието, но знаех, че слуша.
— Впрочем — каза Рина с тихия си, дрезгав глас, — моите поздравления. Надявам се да бъдеш много щастлив. Съпругата ти е много симпатично момиче.
— Познаваш ли я?
— Не — бързо отговори Рина. — Видях снимките във вестниците.
— О! — казах аз. — Благодаря. Но едва ли ме търсиш за това.
— Не — каза тя с обичайната си прямота. — Нужна ми е твоята помощ.
— Ако ти трябват нови десет хиляди, винаги мога да ти ги дам.
— Касае се за повече. Много повече.
— Колко повече?
— Два милиона долара.
— Какво? — направо извиках аз. — За какъв дявол са ти толкова много пари?
— Не са за мен — каза тя. Гласът й беше много развълнуван. — За Невада са. Той е натясно. На път е да загуби всичко, което има.
— Аз мислех, че е добре. Вестниците писаха, че печели по половин милион долара годишно.
— Вярно е — каза Рина. — Обаче…
— Обаче какво? — Измъкнах цигара и затърсих кибрит. Знаех, че Моника ме наблюдава, макар че бе забила нос в списанието. — Слушам те — казах аз и дръпнах от цигарата.
— Невада е вложил всичко, каквото има, в един филм. Работи над него повече от година, но изведнъж всичко се обърка и не искат да го пуснат.
— Защо? — заинтересувах се аз. — Да не е помия?
— Не! — рязко каза тя. — Не е това. Филмът е страшен. Но те търсят само говорящи филми. От всички киносалони.
— Защо не го е направил говорящ? — попитах аз.
— Започна го преди повече от година. Тогава никой не очакваше такова настъпление на говорящите филми — отговори тя. — Сега банката си иска заема, а Норман не го авансира с повече пари. Твърди, че бил претоварен с другите си филми.
— Разбирам — казах аз.
— Трябва да му помогнеш, Джонас. Целият му живот е свързан с този филм. Загуби ли, никога няма да се съвземе.
— Невада никога не се е интересувал много от пари — казах аз.
— Не става въпрос за парите — бързо отсече тя. — Въпросът е как той чувствува филма. Вярва в него. За пръв път е имал възможност да покаже какъв наистина е бил Дивият Запад.
— Никой не дава пет пари за това как е изглеждал Дивият Запад.
— Гледал ли си някой от филмите му? — попита ме тя.
— Не.
Сянка на недоверие се прокрадна в гласа й.
— Не си ли полюбопитствувал да го видиш как изглежда на екрана?
— Че защо? — попитах аз. — Зная как изглежда.
Гласът й се промени.
— Ще му помогнеш ли?
— Това са много пари — казах аз. — Защо да му ги давам?
— Спомням си, че когато ти имаше страшна нужда от нещо, той ти го даде.
Знаех за какво говори. Акциите на Невада в „Корд Експлозивс“.
— На него не му струваха два милиона — казах аз.
— Така ли? — запита тя. — Колко струват сега?
Това ме засече. Може би все още не струваха толкова, но след няколко години това щеше да е стойността им.
— Ако е загазил толкова — настоях аз, — защо сам не ме потърси?
— Невада е горд човек — каза тя. — Ти го познаваш.
— Как стана, че именно ти се намесваш?
— Защото ми е приятел — бързо обясни тя. — Когато се нуждаех от помощ, той не ми постави никакви въпроси.
— Не обещавам нищо — не се предавах аз. — Но тази нощ излитам за Лос Анжелос. Къде ще те намеря?
— Аз съм при Невада — отвърна тя, — но по-добре е да се видим другаде. Не искам да знае, че съм ти се обаждала.
— Добре — казах аз. — Ще бъда в хотел „Бевърли Хилс“ към полунощ. — Оставих слушалката.
— Кой беше? — запита Моника.
— Вдовицата на баща ми — отговорих аз, тръгвайки покрай нея към спалнята. — Събирай багажа! Връщам те в ранчото. Нощес трябва да замина по работа в Лос Анжелос.
— Минали са едва пет дни! — възкликна тя. — Ти ми обеща да прекараме заедно поне две седмици.
— Непредвидени обстоятелства го налагат.
Тя ме последва в спалнята и ме наблюдаваше, докато си изувах гумените ботуши.
— Какво ще си помислят хората, ако се върнем само пет дни след като се оженихме? — попита тя.
Изгледах я.
— Хич не ме интересува какво ще си помислят!
Тя се разплака.