Долтън се засмя презрително.
— Половин милион за един самолет? Това е лудост. Никога няма да си възвърнем парите.
Пътуването с влак първа класа от едното до другото крайбрежие струваше около четиристотин долара. Траеше почти четири дни и като се прибави и храната, възлизаше на повече от петстотин долара на пътник. Самолет като този би докарвал на пътниците по седем хиляди на курс, заедно с пощата, а това правеше към осем хиляди и петстотин. Пет полета седмично и за по-малко от двадесет седмици щяхме да си възвърнем разходите и да покрием текущите разноски. Оттам нататък всичко беше чиста печалба. Ха, дори можехме да си позволим да даваме безплатна храна по време на полета.
Погледнах часовника. Беше почти девет. Станах.
— Трябва да отивам в студиото. Днес ще заснемат първата сцена.
Лицето на Долтън се изчерви от гняв.
— Зарежи ги, Джонас! Залавяй се за работа. Вече месец и половина си губиш времето из това шибано студио. Вместо да се шляеш около този въшлив филм, ела да решаваме какъв самолет ще строим. Не го ли направим, цялата индустрия ще ни изпревари.
Изгледах го, без да се усмихвам:
— Що се отнася до мен, аз вече съм решил.
— Ти не… — заекна недоумяващ той — не искаш да кажеш, че ще опитаме с този?
Кимнах и се обърнах към Мориси:
— Можете веднага да започнете самолета.
— Почакай! — пресече го Долтън. — Ако си мислиш, че ICA ще пусне мангизите, ти си луд. Не забравяй, че половината акции са мои.
— А другата половина са на „Корд Експлозивс“ — казах аз. — „Корд Експлозивс“ притежава също така ипотеки за повече от половин милион долара върху самолетите на ICA, много от които трябва да се покрият точно сега. Пусна ли ги в ход, ще пипна цялата „Интерконтинентъл Еърлайнс“.
Той ме изгледа гневно, после по лицето му се разля усмивка.
— Хем те знам какъв си от по-рано, Джонас, трябваше да си науча урока още когато загубих онзи „Вако“ на покер от теб.
И аз му се усмихнах.
— Ти си голям летец, Бъз. Гледай си полетите и остави сделките на мен. Ще те направя богат човек.
Той извади цигара.
— Добре — съгласи се спокойно. — Но все пак си мисля, че си откачил по този самолет. Можем да останем голи и боси покрай него.
Не му отговорих, докато отивахме към колата. Безсмислено беше да обяснявам на Бъз простите правила на кредитирането. ICA ще поръча двадесет такива самолета на „Корд Еъркрафт“. След това двете компании ще представят за тях имуществени гаранции от „Корд Експлозивс“. А „Корд Експлозивс“ ще депозира имуществените гаранции в банките, преди още да са построени самолетите. Най-лошото, което би могло да се случи, ако самолетът не излезе удачен, бе „Корд Експлозивс“ да се окаже с доста големи данъчни удръжки.
Влязох в колата.
— Желая ти успех с филма! — извика подире ми Бъз, когато потеглих.
Завих през главния портал на студио „Норман“. Пазачът ме видя и ми махна.
— Добро утро, мистър Корд — подвикна той. — Всичко хубаво, сър.
Усмихнах се и се отправих към паркинга. Имаше място, обозначено с табелка с името ми: МИСТЪР КОРД. Не пропускаха нищо, щом станеше въпрос да лижат задници. В административната трапезария имаше запазена маса на мое име. Имах и частно бунгало, кабинети, две секретарки, солидно зареден бар с напитки, електрически хладилник, личен клозет и душ, съблекалня, зала за заседания и освен личните ми кабинети, още два за секретарките.
Влязох в бунгалото през задната врата и се отправих към кабинета. Едва седнах зад бюрото, когато една от двете секретарки влезе. Застана делово пред бюрото с бележник и молив в ръце.
— Добро утро, мистър Корд — бодро поздрави тя. — Ще диктувате ли нещо?
Поклатих глава. Би трябвало вече да е наясно. През изминалите пет седмици този ритуал се повтаряше всяка сутрин. Никога не пиша нищо — ни съобщения, ни записки, ни инструкции. Ако искам да се напише нещо, телефонирам на Макалистър. Адвокатите са за това.
Телефонът на бюрото ми зазвъня. Тя вдигна слушалката.
— Кабинетът на мистър Корд. — Заслуша се, след което се обърна към мен. — Привършили са репетициите в студио Девет и са готови за първото заснемане. Искат да знаят дали бихте желали да присъствувате.
Изправих се.
— Кажете им, че тръгвам.
Студио Девет се намираше в далечния край на терена. Там бяхме изградили сцената за Ню Орлийнс, понеже смятахме, че е по-тихо и няма да ни смущава шумът от другите студия. Забързах по тухлените пътеки, проклинайки голямото разстояние, когато съгледах куриерския велосипед, облегнат на едно от административните бунгала. Миг по-късно въртях педалите като бесен по алеята. Дочух куриера да вика подире ми.