— Това е съвсем против правилата — възрази той. — Мис Рандъл е голяма звезда.
— Пет пари не давам, ако ще да е Божията майка — прекъснах го аз. Дигнах ръка, погледнах часовника, а след това него. — Имате точно пет минути да я разкарате от сцената, иначе прекратявам филма и ще ви въвлека в най-голямото съдебно дело, което някога сте сънували!
Седях на брезентовия стол, на който беше изписано името ми, и оглеждах вече празната сцена. Само неколцина души сновяха наоколо, движейки се като безплътни сенки на пиршество. Погледнах към звукооператора, приведен над своя пулт с прилепнали към ушите слушалки. Уморено затворих очи. Минаваше десет вечерта.
Чух нечии крачки и отворих очи. Беше Дан Пиърс. Бе ходил до телефона, опитвайки се да заеме някоя звезда от другите филмови студии.
— Е? — запитах го. Той поклати глава.
— Нищо не става. „Метро Голдуин Майер“ не иска да ни заеме Грета Гарбо. Възнамеряват те да правят говорящ филм с нея.
— А Мерион Дейвис?
— Току-що се свързах с нея. Ролята й харесва, но мисли, че не е подходяща. Може би ще трябва да се примирим със Синтия Рандъл. Ако седим така, без да правим нищо, губиш по трийсет бона на ден.
— По-добре да спра сега, отколкото да стана за смях и да загубя всичко по-късно.
— Може би ще успеем да докараме някоя актриса от Ню Йорк?
— Нямаме време — отвърнах аз. — Десет дни правят триста хиляди долара.
Точно тогава Рина се появи с няколко сандвича.
— Помислих, че може да сте огладнели, затова поръчах да ги донесат.
Взех един и го захапах мрачно. Тя се обърна и подаде друг на звукооператора.
— Благодаря, мис Марлоу.
— Няма защо — каза тя и се отправи към мястото, където седяха с Невада.
— Жалко, че не можете да намерите някоя с такъв глас — изломоти звукооператорът с пълна уста.
— Какво искаш да кажеш? — изгледах го аз.
— В гласа й има нещо, което те грабва — поясни той. — Ако и на записа е такъв, ще накара хората да скачат от балкона!
— Рина ли имаш пред вид? — недоумявах аз.
— Да — каза той и на устните му се появи бегла, многозначителна усмивка. — И ако не съм откачил, на лентата ще изглежда превъзходно. Жена и половина!
Обърнах се към Дан:
— Ти как мислиш?
— Възможно е — съгласи се предпазливо той.
— Тогава да опитаме! — казах аз, ставайки на крака. — Трийсет хиляди долара на ден са много пари.
Рина го прие като шега, когато я помолих да изговори няколко реплики пред микрофона. Все още не вярваше, когато сбрах екипа за пълна проба. Мисля, че въобще не приемаше работата на сериозно, докато не седнахме в прожекционната зала в два сутринта и не гледахме как тя и Невада изиграват една сцена.
До този момент не бях виждал на екрана подобно нещо. Цялото й излъчване беше два пъти по-силно. На човек просто му потичаха лигите.
Обърнах се към нея.
— Прибирай се и лягай! Утре те искам в гардеробната в шест сутринта. В девет започваме снимките.
Тя поклати глава.
— Не, Джонас. Достатъчно далеч отиде шегата. Не искам повече да участвувам в нея.
— Утре, точно в девет, те искам готова за снимки! — мрачно я срязах аз. — Ти ме повика, а не аз теб, нали помниш?
Погледнах Невада. Лицето му бе объркано и нещо в невинния му, недоумяващ поглед ме ядоса.
— Теб ще държа отговорен, ако утре не бъде тук! — заявих нервно аз.
Обърнах се и излетях от прожекционната зала, оставяйки ги да гледат втрещено след мен.
8.
Бавно отворих очи и ги забодох в часовника. Два часът! Надигнах се рязко и болката едва не разцепи черепа ми. Простенах и вратата се отвори.
Беше Дан, вече облечен в светъл панталон и крещяща, спортна риза. Държеше чаша с нещо като доматен сок.
— Вземи! — каза той. — Изпий това! Ще разкара махмурлука.
Вдигнах чашата към устните си. Течността беше ужасна на вкус, но той излезе прав. Миг по-късно главата ми започна да се избистря. Огледах стаята. Страхотен хаос.
— Къде са момичетата? — попитах.
— Платих им и ги отпратих.
— Добре. — Станах със залитане. — Трябва да отида в студиото. За девет бях насрочил снимките.
Дан се усмихна.
— Телефонирах и казах, че си зает, но че ще наминеш следобед. Сметнах, че е по-добре да се наспиш. Беше страхотна нощ.
Ухилих се. Беше, и още как!
Дан и аз действително я бяхме започнали от предната вечер. Срещнах го на излизане от студиото и му предложих да го откарам до града. Но по пътя решихме да спрем и хапнем. Бях напрегнат като пружина на евтин часовник и той ми предложи да ми помогне да се отпусна. Знаеше едно местенце, което трябваше да е затворено, ала не беше, с бърбън и после другото. Другото пристигна, след като той се справи с черното си тефтерче, каквото, изглежда, имаше всяко импресарио. Е, така се отпуснах, че сега се чудех дали някога ще мога да се стегна отново.