— Колко ли пъти в живота си съм чувал този въпрос? Но и сега, както в самото начало, не зная отговора.
Тя го погледна с благодарност.
— Мислите ли, че трябва да й кажем?
Тъмните му очи станаха по-големи зад очилата.
— Какъв е смисълът? — запита той. — Нека й оставим мечтите.
Рина долови смътни гласове пред вратата. Беше уморена: изтощена и уморена и всичко бе една мека, безсилна отпуснатост. Смътно се зачуди дали сънят ще се върне пак. Неуловимите му очертания се прокрадваха в ума. Добре. Ето, че идваше отново.
Спокойно, чувствувайки се удобно вече, тя се остави да потъне в него. Усмихна се несъзнателно и зарови лице във възглавницата. Сега бе обкръжена от своя сън. Сънят за смъртта, който сънуваше още от дете.
2.
Беше хладно в градината, под сенките на огромните ябълкови дървета. Рина седеше на тревата и подреждаше куклите около малката дървена дъсчица, която и служеше за маса.
— Чакай, Сузи — говореше тя на малката тъмнокоса кукла, — не трябва да гълташ така кашичката.
Черните очи на куклата я гледаха, без да премигват.
— О, Сузи! — затюхка се тя загрижено. — Разля я по роклята си! Ето, че пак трябва да те преобличам.
Грабна куклата и бързо я съблече. Изпра дрехите в някакво въображаемо корито, после ги изглади. Сега внимавай да не се изцапаш! — скара й се тя престорено.
Обърна се към другата кукла.
— Хареса ли ти закуската, Мери? — усмихна се тя. — Изяж я всичката и ще станеш голяма и силна.
От време на време хвърляше поглед към масивната къща. Радваше се, когато я оставяха на мира. Това обаче не ставаше често. Обикновено някой от прислужниците й викаше да се прибира. После майка й я нахокваше и й казваше, че не бива да играе в градината, а да стои край кухненската врата, в далечния край на къщата. А на нея там не й харесваше. Беше топло и нямаше трева, само пръст. Пък беше и близо до конюшнята и миришеше. Не разбираше защо майка й винаги вдига толкова много шум. Мистър и мисис Марлоу никога не й правеха забележка, когато я завареха там. Дори веднъж мистър Марлоу я вдигна над главата си и я гъделичка с мустаците си, докато едва не се задуши от смях.
Но щом се прибра вътре, майка й я наплеска и я накара да се качи в стаята им и да остане там целия следобед. Това беше най-тежкото от всички наказания. Обичаше да е в кухнята, докато майка й готвеше вечерята. Миришеше така хубаво. Всички казваха, че майка й била най-добрата готвачка, която семейство Марлоу са имали.
Чу стъпки и се обърна. Роналд Марлоу се просна на земята до нея. Тя пак се загледа надолу и привърши с нахранването на Сузи, после каза с делови тон:
— Ти искаш ли да хапнеш, Лади?
Той изсумтя презрително от висотата на своите осем години:
— Не виждам нищо за ядене.
Обърна се към него.
— Не гледаш — каза тя и му тикна една от паничките на куклите в ръцете.
— Изяж го! Много е вкусно.
Той неохотно се престори, че яде. След миг му омръзна и стана.
— Гладен съм — каза той. — Ще отида да хапна истински.
— Няма да можеш — каза тя.
— Защо?
— Защото мама е още болна и никой не е готвил.
— Ще намеря нещо — каза уверено той.
Тя го наблюдаваше, докато се отдалечи и пак се обърна към куклите си. Здрачаваше се, когато Моли, камериерката, излезе да я търси. Лицето на момичето бе зачервено от плач.
— Ела, миличко — каза тя и грабна Рина на ръце. — Майка ти иска да те види още веднъж.
Кочияшът Питърс беше там, както и Мери, прислужницата, и Ани, помощничката в кухнята. Стояха около леглото на майка й и й сториха път, когато влезе. Имаше и някакъв мъж в черен костюм, който държеше кръст в ръката си.
Тя застана смълчана край леглото, загледана сериозно в майка си. Майка й изглеждаше прекрасно, лицето й беше бледо, а златистобялата коса бе гладко сресана назад. Рина пристъпи по-близо.
Устните на майка й помръднаха, ала Рина не я чу какво казва. Мъжът с черните дрехи я вдигна.
— Целуни майка си, дете — каза той.
Рина послушно целуна майка си по бузата. Усети с устните си колко е хладна. Майка й пак се усмихна и затвори очи, после изведнъж ги разтвори и загледа невиждащо нагоре. Мъжът бързо премести Рина на другата си ръка. Присегна надолу и затвори очите на майка й.
Моли протегна ръце и мъжът й подаде Рина. Рина хвърли поглед назад към майка си. Сега тя спеше. Изглеждаше прекрасна, каквато беше в ранните сутрини, когато Рина се събуждаше и отправяше поглед към нея от ръба на леглото.
Рина огледа другите в стаята. Момичетата плачеха и даже Питърс, кочияшът, имаше сълзи в очите. Тя погледна лицето на Моли.
— Защо плачете? — сериозно попита тя. — Мама умряла ли е?
Момичето се разрида и притисна Рина плътно към себе си.