— Ш-шт, дете — прошепна тя. — Плачем, защото я обичаме.
Тръгна да излиза, прегърнала Рина. Вратата се затвори след тях и Рина вдигна поглед към лицето й.
— Мама ще стане ли навреме утре да приготви закуската?
Моли я погледна с внезапно проникновение. После падна на колене в коридора. Близо до площадката на задното стълбище. Залюля се напред-назад с детето в ръце.
— О, клетото ми, клетото малко сираче! — зарида тя.
Рина я загледа и след миг, заразена от сълзите, се разплака и тя. Макар че не знаеше защо.
Питърс влезе в кухнята, докато прислугата вечеряше. Рина вдигна поглед към него и му се усмихна.
— Вижте, мистър Питърс — засмя се весело тя. — Изядох три десерта!
Моли я погледна.
— Ш-шт, дете — бързо рече тя и очите й пак се насълзиха. — Изяж си сладоледа.
Рина я погледна замислено и вдигна лъжицата към устата си. Не можеше да разбере защо момичетата заплакваха всеки път, щом я погледнеха. Домашният ванилов сладолед беше студен и сладък. Тя грабна още веднъж.
— Току-що говорих с господаря — заговори Питърс. — Той казва, че можем да я занесем в моята стая над конюшнята. А отец Нолан каза, че можем да я погребем в Сейнт Томас.
— Но как така? — проплака Моли. — Дори не знаем дали е била католичка. За трите години, откак е тук, никога не е присъствувала на литургия.
— Какво значение има? — ядосано попита Питърс. — Нали се изповяда пред отец Нолан? Нали получи последно причастие от него и взе светата благословия? За отец Нолан тя е католичка.
Камериерката Мери, най-възрастната от трите момичета, кимна:
— Може би е извършила нещо, поради което се боеше да ходи на литургия, но важното е, че в края на пътя се върна в църквата.
Питърс кимна удовлетворено.
— Значи е решено — каза той и тръгна към вратата. На прага се спря и пак ги изгледа. — Моли, вземи детето да спи при теб нощес. Аз ще сляза до бара и ще извикам момчетата да ми помогнат да я пренесем. Отец Нолан каза, че ще изпрати мистър Колинс да я приготви. Заяви, че църквата ще поеме разноските.
— О, добрият отец — възкликна Мери.
— Благословен да бъде! — каза Ани и се прекръсти.
— Може ли да получа още малко сладолед? — попита Рина.
На вратата се почука и Моли веднага отвори.
— О, вие ли сте, мадам — възкликна сподавено тя.
— Дойдох да видя как е детето — каза Джералдин Марлоу.
Момичето отстъпи крачка назад.
— Ще влезете ли, мадам?
Мисис Марлоу погледна към леглото. Рина бе заспала дълбоко, заобиколена от куклите Сузи и Мери. Златистобялата й косица падаше на нежни букли около главата й.
— Как е?
— Добре е, мадам — сведе глава момичето. — Клетото! Беше толкова изтощено от възбудата, че веднага заспа. Добре, че нищо не разбира. Много е мъничка.
Джералдин Марлоу пак погледна детето. За миг си помисли какво ли би станало, ако си отидеше тя и Лади останеше без майка. Различно беше все пак, защото Лади би останал поне с баща.
Спомни си деня, когато бе наела майката на Рина. Препоръките й бяха добри, макар че няколко години не беше работила.
— Имам дете, мадам — бе изрекла тя на странния си прецизен английски. — Малко момиченце, на две години.
— А съпругът ви, мисис Остерлааг?
— Потъна с кораба си. Той и детето никога не са се виждали. — Гледаше надолу към пода. — Ние се сдобихме късно с детето, мадам. Ние, финландците, не се женим млади: чакаме, докато можем да си го позволим. Досега преживявах от спестяванията си. Но трябва да се върна пак на работа.
Мисис Марлоу се бе поколебала. Двегодишното дете можеше да им създаде много грижи.
— Рина няма да ви пречи, мадам. Тя е добра и е много тиха. Може да спи в стаята ми и съм готова да ми удържате от заплатата за храната й.
Мисис Марлоу винаги бе мечтала да си имат момиченце, но след раждането на Лади лекарят й бе съобщил, че не ще може да има повече деца. Щеше да бъде добре за Лади да си има другарче в игрите. Беше станал прекалено разглезен. Внезапно тя се усмихна.
— Няма да ви удържам от заплатата, мисис Остерлааг. Колко ли, в крайна сметка, ще изяде едно дете?
И бяха изминали близо три години. Майката на Рина бе излязла права. Рина изобщо не ги беше затруднявала.
— Какво ще стане с детето, мадам? — прошепна Моли.
Мисис Марлоу се обърна към прислужницата.
— Не зная — каза тя, замисляйки се за пръв път. — Утре мистър Марлоу ще разпита из града за роднините й.
Прислужницата поклати глава.
— Едва ли ще намери, мадам — изрече убедено тя. — Често съм чувала майката да казва, че няма никакъв род. — Очите й се напълниха със сълзи. — О, бедното, клето дете! Сега ще трябва да постъпи в сиропиталището.