Мисис Марлоу почувствува как някаква буца засяда на гърлото й. Погледна Рина, заспала спокойно в леглото. Усети как сълзите напират в очите й.
— Престанете да плачете, Моли! — каза рязко тя. — Сигурна съм, че не ще се наложи да я изпращаме в сиропиталище. Мистър Марлоу ще открие роднините.
— Ами ако няма такива?
— Все ще измислим нещо — каза тя. Прекоси стаята и пристъпи бързо в тесния коридор. Долови зад гърба си някакъв шум. Обърна се.
— Полека, момчета — чу гласа на Питърс. После той се показа, пристъпвайки назад към хола. Тя се залепи за стената, за да могат да минат.
— Ще извинявате, мадам — каза той със зачервено от напрежение лице. — Лоша, лоша работа.
Отминаха със завития си товар, насищайки тихия, топъл въздух с лекия, но непогрешим дъх на бира. Тя си мислеше дали е постъпила правилно, убеждавайки съпруга си да им позволи да използуват апартамента над конюшнята. Ирландското бдение лесно се обръщаше в оргия.
Долови тежките им стъпки по стълбището, докато отнасяха Берта Остерлааг, родена в малко рибарско селце във Финландия, към последното й опяване в една чужда църква и към гроба й в една чужда страна.
3.
Харисън Марлоу съгледа главата на жена си, приведена над бродерията. Тихо прекоси стаята, наведе се над гърба на стола и бързо я целуна по бузата. В гласа й, както обикновено, имаше приятно сепване:
— О, Хари! Ами ако ни види прислугата?
— Няма опасност — засмя се той. — Всички са заети със забавата. Видях как се е наконтила Мери.
В гласа на съпругата му имаше укор:
— Знаеш, че не е забава.
Той заобиколи и застана пред нея, продължавайки да се усмихва:
— Не му казват така, но ирландците правят забава от всичко. — Той отиде към шкафа. — Малко шери преди вечеря?
— Струва ми се, че бих пийнала едно мартини тази вечер, ако нямаш нищо против, мили — изрече колебливо Джералдин.
Той се обърна леко изненадан. Когато бяха в Европа на сватбено пътешествие, един барман в Париж ги бе запознал с новата напитка и оттогава тя им служеше като сигнал помежду им.
— Разбира се, мила — отвърна той. Дръпна шнура и Мери се появи на вратата.
— Малко натрошен лед, Мери.
Момичето направи реверанс и изчезна. Той се обърна към шкафа и извади бутилка джин, френския вермут и мъничка бутилка горчив портокалов сок. С помощта на чаша за измерване внимателно отля три чаши джин в шейкъра за коктейли и една чаша вермут. После тържествено прибави четири капки горчив сок. Междувременно ледът вече се намираше на шкафа до него и той старателно напълни шейкъра догоре с лед. Внимателно постави капака и усърдно задруса съда.
Най-после напитката бе изстудена. Той разви капака и съсредоточено разпредели съдържанието в чашите. Изпразнил шейкъра, той пусна по една зелена маслина в чашите, отстъпи крачка назад и го изгледа с одобрение. Всяка бе пълна до ръба — още капка и би преляла, капка по-малко и нямаше да са пълни.
Джералдин Марлоу поднесе своята чаша до устните. Смръщи носа си одобрително.
— Чудесно е.
— Благодаря — каза той и вдигна чашата си. — За твое здраве, мила.
Остави чашата и погледна жена си озадачено. Може би имаше истина в това, което беше чувал, че жените разцъфтяват, когато позастареят и желанието им нарасне. Пресметна бързо. Той беше на тридесет и четири: следователно Джералдин беше на тридесет и една. Бяха женени от седем години и с изключение на медения им месец, сексуалният им живот бе придобил една регулярност. А сега — два пъти за по-малко от седмица. Може би наистина имаше нещо вярно.
Все едно, това го радваше. Той обичаше жена си. Това бе единствената причина да ходи в онази къща на „Саут Стрийт“. За да й спести унижението да го търпи повече, отколкото искаше. Пак вдигна чашата.
— Откри ли днес нещо ново за семейството на Берта? — запита тя.
Харисън Марлоу поклати глава.
— Няма никъде никакво семейство. Може би в Европа има роднини, но ние дори не знаем града, от който е дошла.
Джералдин загледа чашата си. Бледозлатистият цвят на напитката сякаш блестеше.
— Ужасно! — тихо промълви тя. — Какво ще стане сега с детето?
Харисън сви рамене.
— Не зная. Изглежда ще трябва да уведомя властите, вероятно ще я настанят в местното сиропиталище.
— Не можем да го допуснем! — Думите се изтръгнаха неволно от устните на Джералдин.
Харисън я погледна изненадан.
— Защо не? — запита той. — Не виждам какво друго можем да направим.
— Защо да не я задържим?
— Просто не може — каза той. — Има редица формалности. Сирачетата не са като движимо имущество. Не може човек да ги задържи просто защото се е случило да осиротеят в къщата му.