Там именно се извърши осиновяването. Бързо, тихо и законно. Когато Марлоу излезе от кабинета на съдията, той остави при него кръщелно свидетелство на някакво бяло дете от женски пол, носещо името Катрина Остерлааг.
В джоба му имаше кръщелно свидетелство на името на неговата дъщеря Рина Марлоу.
4.
Под огромния чадър, забит в пясъка, оставила малкото си чадърче настрана, Джералдин Марлоу седеше в брезентов шезлонг. Бавно разлюля ветрилото.
— Не си спомням да сме имали такова горещо лято — каза тя, едва дишайки. — Сигурно е над трийсет и три градуса на сянка.
Съпругът й измънка нещо от съседния шезлонг, заровил глава в бостънския вестник, получаван тук с един ден закъснение.
— Какво каза, Хари?
Той сгъна вестника и погледна жена си.
— Този Уилсън е страшен глупак!
Джералдин продължаваше да гледа към океана.
— Кое те кара да мислиш така, мили?
Той потупа вестника разпалено:
— Тази работа с Обществото на народите. Казва, че щял да иде в Европа да види как да се запази мира.
Джералдин го погледна.
— Мисля, че това е прекрасна идея — кротко отбеляза тя. — В края на краищата този път имахме късмет. Лади бе много малък, за да иде. Следващият път може да не бъде така.
Той пак измънка нещо.
— Няма да има следващ път. Германия е свършена завинаги. Пък и какво могат да ни сторят? Те са от другата страна на океана. Можем просто да си седим и да ги оставим да се трепят един друг, ако им хрумне да почнат нова война.
Джералдин сви рамене.
— По-добре ела по-навътре под чадъра, мили — каза тя. — Знаеш как изгаряш на слънце.
Харисън Марлоу стана и премести шезлонга под чадъра. Излегна се с въздишка и пак се зарови във вестника.
Внезапно Рина застана пред майка си.
— Вече цял час откак съм обядвала, мамо — каза тя. — Мога ли да вляза във водата сега?
— Може ли — автоматично я поправи Джералдин. Вдигна очи към Рина. Беше израснала това лято. Трудно можеше да се повярва, че е само на тринадесет години.
Беше висока за възрастта си, почти метър и шестдесет, само два сантиметра по-ниска от Лади, който беше три години по-голям. Косата й бе изрусяла почти до бяло от слънцето, а кожата й бе бронзова, толкова тъмна, че бадемовите й очи изглеждаха светли в сравнение. Краката й бяха дълги и грациозни, бедрата започваха леко да се закръглят, а гърдите й напираха под детския бански костюм, отговарящи повече на шестнадесетгодишно момиче.
— Може ли, мамо? — запита Рина.
— Може — кимна Джералдин. — Но внимавай, мила, не плувай много надалеч. Не искам да се преуморяваш.
Но Рина вече бе хукнала. Джералдин Марлоу леко се усмихна. Такава беше Рина, не приличаше на никое от познатите й момичета. Рина не играеше като момиче. Можеше да плува и да надбяга всяко от момчетата, с които играеше Лади, и те знаеха това. Не се преструваше на уплашена от водата и не се криеше от слънцето. Просто не даваше пет пари дали ще има бяла и нежна кожа.
Харисън Марлоу вдигна очи от вестника.
— Утре трябва да прескоча до града. Ликвидираме заема на Стендиш.
— Да, скъпи. — Слабите, пискливи детски гласове долетяха до тях. — Трябва да направим нещо за Рина — продължи замислено тя.
— Рина ли? — запита той. — Какво й е на Рина?
Тя се обърна към него.
— Не си ли забелязал? Нашето малко момиченце порасна.
Той прочисти гърлото си.
— Хм… да. Но все още е дете.
Джералдин Марлоу се усмихна. Вярно беше това, което казваха за бащите. Говорят повече за синовете си, а тайно се възхищаваха от дъщерите.
— През последната година се е превърнала в жена — каза тя.
Лицето му се изчерви и той се загледа във вестника. Странно, не съзнаваше, че сега за пръв път заговорваха открито за това. Погледна към водата, опитвайки се да открие Рина сред крещящата, къпеща се група.
— Не мислиш ли, че трябва да я повикаме? Опасно е за нея да отива толкова надълбоко.
Джералдин се усмихна. Бедният Харисън! Можеше да чете в него като в отворена книга. Не се страхуваше от водата, а от момчетата. Поклати глава:
— Не. Там е съвсем безопасно за нея. Тя плува като риба.
Забърканият му поглед срещна нейния.
— Не мислиш ли, че трябва да поговориш с нея? Може би да й обясниш някои неща. Знаеш, както аз направих с Лади преди две години?
Джералдин се усмихна палаво. Обичаше да вижда мъжа си, иначе толкова самоуверен, да се заплита така.
— Не ставай глупав, Хари — засмя се тя. — Няма какво да й обяснявам вече. Когато това се случи, съвсем естествено бе да й кажа всичко, което трябваше да знае.
— О! — каза той с облекчение.
Тя пак се замисли.
— Струва ми се, че Рина ще бъде от онези щастливи деца, които преминават пубертета без никакви смущения — добави тя. — Няма я присъщата тромавост, кожата й е съвсем чиста без никакви петна или пъпки. Съвсем не като Лади.