— Аз не съм лицемерка, нали? — запита тя. По устните й бавно се разля усмивка. Тя се раздвижи и той усети пръстите й да се плъзгат по бедрото му. Тя го погледна в очите.
— Искаш ли да го направя сега? — прошепна тя.
— Сега? — отвърна той замаяно. Погледна през рамо към къщата.
— Няма да излязат — тихо го увери тя. — Татко си чете вестника, а мама плете. Видях ги през вратата.
— Но… — заекна той. — Но… как?
Тя пак се усмихна и пръстите й издърпаха кърпичката му от малкото джобче.
Джералдин вдигна поглед към часовника на камината. Беше точно осем и половина. Тя чу притварянето на вратата към верандата и Рина влезе в стаята. Очите на дъщеря й бяха сияйни и бистри, а лицето грееше в щастлива усмивка. Тази усмивка беше заразителна и Джералдин й отвърна.
— Приятно ли прекарахте на киното, скъпа?
Рина кимна.
— Чудесно, мамо — каза възбудено тя. — Беше толкова весело. Не знаеш колко е хубаво да идеш на кино без всичките хлапаци, които сноват наоколо ти по време на следобедните прожекции.
Джералдин се засмя.
— До вчера и ти беше една от тези хлапачки.
Изведнъж лицето на Рина стана сериозно.
— Но вече не съм, нали, мамо?
Джералдин кимна леко с глава.
— Не, мила. Вече си пораснала.
Рина радостно се завъртя около себе си.
— Вярно, мамо — каза весело тя. — Вече съм пораснала.
Джералдин се засмя.
— Сега бегом в леглото, малка дамичке. Нужна ти е почивка.
— Добре, мамо. — Рина се наведе над нея и я целуна по бузата. — Лека нощ. — Прекоси стаята и целуна баща си по бузата. — Лека нощ, татко.
Затича към стаята и те дочуха забързаните стъпки по стълбището. Харисън Марлоу отпусна вестника.
— Изглежда много щастлива.
— Защо да не е? — каза Джералдин. — Първата й среща. Всяко момиче е възбудено след първата си среща.
Той остави вестника.
— Какво ще кажеш да излезем на верандата за малко въздух?
Излязоха навън в нощта.
— Лади? — извика тя.
— Тук съм, мамо.
Тя се обърна и го видя да се надига от плетената пейка.
— Добре ли прекарахте?
— Чудесно — отсече той.
— Рина не ти ли беше бреме?
— Не.
— Не изглеждаш доволен, че си я взел със себе си.
— Всичко беше наред, мамо — каза напрегнато той.
— Понякога, синко — каза баща му, — трябва да правим неща, които не ни се нравят. Едно от тях е да се грижиш за сестричката си. Това е задължение на брата.
— Казах, че всичко е наред, татко — отсече той.
— Лади! — възкликна майка му изненадана.
Лади се загледа надолу.
— Прощавай, татко! — каза той с приглушен глас.
Тя пристъпи и го погледна в лицето.
— Добре ли се чувствуваш, Лади? — запита тя загрижена. — Имаш възбуден и зареян вид и лицето ти е цялото потно. Чакай да го избърша. — Ръката й присегна за носната му кърпичка. — О, Лади, къде ти е кърпичката? Видях я в джоба ти, когато излизаше.
За миг нещо се появи в очите му, нещо, което й напомни за изплашено животно, но то отмина.
— Пред… предполагам, че съм я изгубил — заекна той.
Тя сложи ръка на челото му.
— Сигурен ли си, че не те тресе?
— Мисля, че ще бъде най-добре да си легнеш, синко — каза баща му.
— Да, татко. — Обърна се към майка си и я целуна. — Лека нощ — каза той и бързо влезе в къщата.
— Чудя се какво ли става с него?
Харисън Марлоу изръмжа:
— Зная какво става с него.
— Знаеш ли?
Той кимна.
— Много е разглезен, това е то. Свикнал е всичко да получава и се цупи, като го помолиш за нещо дребно, като това да придружи сестра си. Ядосан е, че не е могъл да седи в двора на Рандъл и да се занася с братовчедката на Томи, Джоан.
— Хари, ставаш ужасен.
— Не, не съм — настоя той. — Слушай какво ти говоря. Познавам момчетата. Нужна му е само малко дисциплина. — Започна да натъпква лулата. — И ти правиш същото с Рина. Угаждаш й за всичко. Скоро и тя ще се разглези.
— Зная какво те безпокои — каза тя. — Просто не можеш да свикнеш с мисълта, че израстват. Искаш да ги запазиш завинаги деца.
— Не. Но трябва да признаеш, че са разглезени.
— Може би, малко — съгласи се тя. Той се усмихна.
— Е, както и да е. Добре, че следващия месец се връщат на училище. „Берингтън“ е добро училище за Лади.
— Да — съгласи се тя. — Радвам се, че и Рина приеха в пансиона на Джейн Винсент. Ще направят от нея една малка дама.
За Лади това бе лято на болки и страдания, на дива, физическа наслада и мъчителни, вцепеняващи съвестта агонии. Не можеше да спи, не можеше да се храни, боеше се да я погледне сутрин, а после, когато я видеше, му бе непоносимо да я загуби от поглед. Мъчителна ревност го обхващаше, щом я видеше да говори или да се усмихва на други момчета. Картини, породени от познанието, изпълваха съзнанието му, той виждаше тези момчета да правят с нея това, което той правеше. Неспокойно, изплашено удовлетворение се прокрадваше в него, когато двамата бяха заедно.