И през цялото време дълбоко в душата се таеше страхът — страхът, че ще бъдат разкрити, страхът, че ще види болката, ужаса и отвращението по лицата на родителите си, когато узнаеха.
Обаче щом тя го погледнеше, усмихнеше ли му се, докоснеше ли го, всичко изведнъж изчезваше и той бе готов да направи всичко на света, за да я зарадва. Унижаваше се, пълзеше пред нея, плачеше с болката на самобичуването. После страхът пак се връщаше. Защото не можеше да се избяга от факта. Тя му беше сестра. Никак не бе редно.
С чувство на облекчение посрещна края на това безумно лято. Свършено беше, мислеше си той. Далеч от нея той ще успее да намери пак себе си, да контролира страстите, които бушуваха в кръвта му. И когато се върнеха на плажа следващото лято, щеше да бъде вече друго. Той ще бъде различен, тя ще бъде различна.
„Вече не, ще й каже той. Вече не. Не може така“.
Вярваше в това, когато се завърна в училище в края на лятото.
7.
— Бременна съм — заяви тя. — Ще имам дете.
Лади почувствува как го обзема някаква тъпа болка. Да, винаги бе знаел, че ще се случи и това. Още от онова първо лято преди две години. Погледна я, присвивайки очи от слънцето.
— Откъде знаеш?
Тя заговори тихо, сякаш ставаше дума за времето.
— Закъснях — обясни простичко. — Никога преди не съм закъснявала.
Той си погледна ръцете. Лежаха изпечени от слънцето на белия пясък.
— Какво смяташ да правиш?
— Не зная — отговори тя. Златистобялата й коса проблесна на слънцето, когато се обърна и загледа океана. — Ако до утре не стане нищо, предполагам, че ще трябва да кажа на мама.
— Ще… ще й кажеш ли за нас?
— Не! — рязко, но тихо каза тя. И изпревари следващия му въпрос. — Ще кажа, че е Том, или Бил, или Джо. — Изрече това, без да го погледне.
Въпреки волята си изпита ревност.
— Била… била ли си с всички тях? — запита колебливо той.
Тъмните й очи се заковаха в неговите.
— Не! — натърти тя. — Разбира се, че не. Само с теб.
— Ами ако тя говори с тях? Ще разбере, че я лъжеш.
— Няма да говори — каза уверено Рина. — Особено като й кажа, че не зная кой точно е бил.
Той я изгледа озадачен. В толкова много отношения тя беше по-възрастната от него.
— Какво мислиш, че ще направи тя?
Рина сви рамене.
— Не зная. Едва ли може да стори много обаче.
Той я загледа как се запъти по плажа към нейни приятелки, после се търкули на пясъка и зарови глава в ръцете си.
Изохка на глас. Беше се случило. Някъде дълбоко в подсъзнанието бе знаел, че ще се случи. Припомни си нощта преди няколко седмици.
И това лято бяха дошли на плажа, както правеха всяка година. Но този път щеше да бъде различно. Бе се заклел в себе си. И й го каза.
Тя се съгласи. Дори му обеща. И той трябваше да си признае, че тя удържа на думата си.
— Вече не! — бе заявил той. — Това е глупава, детинска работа. Ти си гледай приятелките, аз ще си гледам приятелите. Само ще си докараме неприятности, ако продължаваме.
И той бе този, който наруши обета. Всичко стана заради онази проклета бутилка оранжада.
Беше дъждовен следобед и те бяха сами във вилата. Беше горещо и влажно и въздухът се лепеше по тялото му, обгръщайки го като невидимо, задушаващо одеяло. Ризата и панталоните му бяха мокри от потта, когато влезе в кухнята. Отвори хладилника, но обичайната бутилка оранжада липсваше. Затвори ядосан хладилника.
Изкачи стълбището и на минаване покрай отворената й врата, разумът му с малко закъснение абсорбира видяното от очите. Върна се и застана на прага. Тя лежеше гола в леглото, с бутилката оранжада в ръка. Бе впила очи в бутилката.
Почувствува зачестилото пулсиране в слепоочията, а потта отново бликна под дрехите му.
— Какво правиш с моята бутилка оранжада? — запита той. Знаеше, че звучи глупаво още щом го изрече.
Тя леко помръдна глава на възглавницата и го изгледа. Очите й гледаха лениво, с натежали клепачи.
— Пия — отговори дрезгаво тя, поднасяйки бутилката към устата си. — Ти какво мислиш?
Сокът преля през устата й и потече на оранжева струйка по бузите, между гърдите, през хлътналата извивка на корема, по белия чаршаф. Усмихна се и му подаде бутилката.
— Искаш ли?
Сякаш се наблюдаваше отстрани, докато прекосяваше стаята и надига бутилката към устните си. Беше топла от нейния допир. Усети преливането на сладката течност в устата си. Погледна към нея.
Тя се усмихваше.
— Възбуден си — кротко отбеляза тя. — Каза, че няма вече да се възбуждаш. А сега си.
Част от оранжадата се разля по ризата му, когато разбра, че се е издал. Обърна се, но ръката й го улови за бедрото. Той едва не извика от внезапната пламтяща болка, предизвикана от нейното докосване.
— Нека само още веднъж — прошепна тя. — И никога вече.
Той остана замръзнал, боейки се да мръдне, уплашен, че ще се препъне и ще падне, толкова силно трепереха краката му.
— Не! — каза дрезгаво той.
— Моля ти се! — прошепна тя.
Стоеше като парализиран. Болезнено стенание се отскубна от гърдите му. Това не биваше да продължава повече, никакви унижения, никакви пълзения в краката й. Сега ще я накара да го остави на мира.
Сграбчи китките й с едната си ръка и я изви назад в леглото. Очите й продължаваха да го гледат доверчиво, без капка боязън. Изведнъж той притисна устни към нейните. Устата й беше топла и влажна, още с вкуса на оранжадата. После той отмести устни и ги плъзна търсещо по тялото й, по шията, по гърдите.
Именно тогава тя започна да се брани.
— Не! — промълви тя и се заизвива да се отскубне. — Не! Не ме докосвай!
Но той дори не я чу. Чувствуваше бясното пулсиране в слепоочията: някаква буца бе заседнала в гърдите му. Усети как ръката й се отскубна, после започна да го дращи по гърдите, оставяйки след себе си болезнени, кървави следи. Слисан, той се погледна и видя кървавите дири от ноктите й по тялото си. Страшен гняв се надигна в гърдите му.
— Ах ти, мръсницо! — извика той, замахвайки със свободната си ръка. Ударът се стовари върху бузата й и я повали на леглото. Тя вторачи уплашен поглед в него. — Кучка! — изрева той, издърпвайки колана от панталоните си. Вдигна й ръцете над главата и завърза китките й за железните пръчки на кревата. Вдигна полуизпразнената бутилка от леглото, където бе паднала. — Още ли си жадна?
Тя поклати глава.
Наклони бутилката и се разсмя, когато оранжадата потече по нея.
— Пий! — каза той. — Пий, колкото искаш!
Бутилката излетя от ръката му, когато тя я изрита. Той улови краката и ги притисна към леглото с коленете си. Разсмя се диво.
— А сега, скъпа моя сестричке, стига вече сме си играли.
— Стига вече сме си играли — простена тя, впила поглед в очите му. Лицето му се спусна надолу и устните му покриха нейните. Тя почувствува как се отпуска.
После внезапната, остра болка прониза тялото й. Изпищя. Ръката му се стовари тежко върху устата й, а болката отново и отново продължаваше да я разкъсва.
Всичко, което остана, бе звукът на тихите стонове в гърлото й и грозното му, мъчещо я тяло върху нейното.