Тя се усмихваше.
— Възбуден си — кротко отбеляза тя. — Каза, че няма вече да се възбуждаш. А сега си.
Част от оранжадата се разля по ризата му, когато разбра, че се е издал. Обърна се, но ръката й го улови за бедрото. Той едва не извика от внезапната пламтяща болка, предизвикана от нейното докосване.
— Нека само още веднъж — прошепна тя. — И никога вече.
Той остана замръзнал, боейки се да мръдне, уплашен, че ще се препъне и ще падне, толкова силно трепереха краката му.
— Не! — каза дрезгаво той.
— Моля ти се! — прошепна тя.
Стоеше като парализиран. Болезнено стенание се отскубна от гърдите му. Това не биваше да продължава повече, никакви унижения, никакви пълзения в краката й. Сега ще я накара да го остави на мира.
Сграбчи китките й с едната си ръка и я изви назад в леглото. Очите й продължаваха да го гледат доверчиво, без капка боязън. Изведнъж той притисна устни към нейните. Устата й беше топла и влажна, още с вкуса на оранжадата. После той отмести устни и ги плъзна търсещо по тялото й, по шията, по гърдите.
Именно тогава тя започна да се брани.
— Не! — промълви тя и се заизвива да се отскубне. — Не! Не ме докосвай!
Но той дори не я чу. Чувствуваше бясното пулсиране в слепоочията: някаква буца бе заседнала в гърдите му. Усети как ръката й се отскубна, после започна да го дращи по гърдите, оставяйки след себе си болезнени, кървави следи. Слисан, той се погледна и видя кървавите дири от ноктите й по тялото си. Страшен гняв се надигна в гърдите му.
— Ах ти, мръсницо! — извика той, замахвайки със свободната си ръка. Ударът се стовари върху бузата й и я повали на леглото. Тя вторачи уплашен поглед в него. — Кучка! — изрева той, издърпвайки колана от панталоните си. Вдигна й ръцете над главата и завърза китките й за железните пръчки на кревата. Вдигна полуизпразнената бутилка от леглото, където бе паднала. — Още ли си жадна?
Тя поклати глава.
Наклони бутилката и се разсмя, когато оранжадата потече по нея.
— Пий! — каза той. — Пий, колкото искаш!
Бутилката излетя от ръката му, когато тя я изрита. Той улови краката и ги притисна към леглото с коленете си. Разсмя се диво.
— А сега, скъпа моя сестричке, стига вече сме си играли.
— Стига вече сме си играли — простена тя, впила поглед в очите му. Лицето му се спусна надолу и устните му покриха нейните. Тя почувствува как се отпуска.
После внезапната, остра болка прониза тялото й. Изпищя. Ръката му се стовари тежко върху устата й, а болката отново и отново продължаваше да я разкъсва.
Всичко, което остана, бе звукът на тихите стонове в гърлото й и грозното му, мъчещо я тяло върху нейното.
Лади се търкули на пясъка. Край на всичко. Утре майка му щеше да узнае. И вината бе негова. Ще обвинят него и ще бъдат прави. Не биваше да допусне да се случи. Някаква сянка падна върху него и той вдигна очи.
Рина бе застанала до него. После седна на пясъка.
— Какво ще правим?
— Не зная — каза тъпо той. Тя улови ръката му.
— Не трябваше да те оставям да го сториш — прошепна тя.
— Не можеше да ме спреш — каза той. — Не знам какво ми стана. — Погледна я. — Да бяхме някои други, можехме да избягаме и да се оженим.
— Зная.
Гласът му стана по-горчив:
— Макар че не сме истински брат и сестра. Ех, да не бяха те осиновявали…
— Но го сториха — каза бързо Рина с увереност и разбиране. — Освен това, не можем да ги виним. Не те са виновните. — Усети как сълзите напират в очите й. Остана така смълчана, докато те се търкаляха по бузите й.
— Недей да плачеш.
— Не… не мога! — прошепна тя. — Изплашена съм.
— Аз също — призна той. — Но с плач няма да си помогнем.
Сълзите продължиха да се търкалят кротко. След малко чу гласа му. Погледна го. Устните му се движеха вдървено:
— Макар че си ми сестра, нали знаеш, че те обичам?
Тя не му отговори.
— Струва ми се, че винаги съм те обичал. Не можех да не те обичам. Някак другите момичета не представляваха нищо за мен, когато ги сравнявах с теб.
— Аз пък мисля, че причината да бъда толкова лоша е, защото те ревнувах от момичетата, с които ходеше — призна тя. — Не исках да те имат. Затова ти правех онази работа. Не можех да позволя на друго момче да ме докосне. Не можех да ги понасям.
Ръката му притисна пръстите й.
— Може би все пак всичко ще се оправи — каза той, опитвайки се да я успокои.
— Може би — каза тя с безнадежден тон.
Престанаха да говорят, обърнаха се и загледаха как крайбрежното вълнение се разлива и отминава заедно с детството им.
Лади седеше на кърмата на малката платноходка, загледан в майка си на носа. Усети порив на вятъра да грабва платното и автоматично компенсира течението, загледан в небето. Надигаха се купести облаци. Време беше да се връща на кея. Бавно изви и насочи към пристана.