— Връщаш ли? — дочу той гласа на майка си.
— Да, мамо — отговори. Странно беше присъствието й. Но тя бе пожелала да дойде. Сякаш чувствуваше, че нещо го смущава.
— Много си тих тази сутрин — отбеляза тя. Не срещна погледа й.
— Трябва да се съсредоточа върху плаването, мамо.
— Не зная какво става с вас, деца — каза тя. — И двамата сте толкова умълчани напоследък.
Той не отговори. Наблюдаваше купестите облаци над главите им. Мислеше за Рина. После за себе си. После за родителите си. Странна болка се надигна в душата му. Усети как очите му пламнаха и го засмъдяха.
Гласът на майка му бе изненадан:
— О, Лади, ти плачеш?
В този миг нещо в него се отприщи и ридания разкъсаха гърдите му. Усети как майчината му ръка притегли главата му към гърдите, както го бе правила толкова пъти, когато бе малък.
— Какво има, Лади? Какво не е наред? — попита тихо тя.
— Нищо — изхълца той, опитвайки се да сподави сълзите. — Нищо.
Тя нежно го погали по главата.
— Нещо не е наред — повтори меко тя. — Зная, че има нещо. Можеш да ми го кажеш, Лади, каквото и да е, можеш да ми го кажеш. Аз ще разбера и ще се опитам да ти помогна.
— Нищо не можеш да сториш! — извика той. — Сега никой нищо не може да стори!
— Опитай и ще видим. — Той не проговори. А очите му търсеха по лицето й нещо, което тя не можеше да разбере. Долови само странната уплаха в тях. — Да няма… да няма нещо общо с Рина?
Като че ли мускулите, които опъваха лицето му, изведнъж се разкъсаха.
— Да, да! — изкрещя той. — Ще има бебе! Моето бебе, мамо! — добави със стиснати устни. — Аз я изнасилих и тя ще има бебе от мен!
— О, не!
— Да, мамо! — каза той и лицето му изведнъж се вкамени.
Сълзите рукнаха от очите й и тя закри лицето си с ръце. Това не можеше да се случи с децата й. Не с нейните деца. Беше желала да имат всичко, беше им дала всичко. След малко си възвърна самообладанието.
— Мисля, че е по-добре да се върнем — тихо промълви тя.
— Връщаме се, мамо — каза той и се загледа в ръцете си на румпела. Думите потекоха. — Не зная какво стана с мен, мамо. — Той я загледа с измъчени очи, а гласът му беше изопнат и напрегнат. — Но порастването съвсем не е това, което разправят, не е така, както го пишат по книгите. Порастването е същинска паница лайна.
Спря, стъписан от езика си.
— Прощавай, мамо.
— Няма нищо, синко.
Умълчаха се, а вълните блъскаха лудо отстрани на лодката.
— Не вини Рина, мамо — каза той, повишавайки глас. — Тя е още дете. Аз съм виновен за всичко.
Тя вдигна очи към сина си. Проблясък на разбиране сякаш разкъса сивия воал, паднал пред очите й.
— Рина, е много красиво момиче, Лади — каза тя. — Мисля, че на всеки ще му е доста трудно да не се влюби в сестра ти.
Лади срещна погледа на майка си.
— Обичам я, мамо! — каза тихо той. — И всъщност тя не ми е сестра.
Джералдин не проговори.
— Много ли е лошо това, което казвам, мамо? — попита той. — Аз не я обичам като сестра. Обичам я… — той потърси думата — другояче.
Другояче, помисли си Джералдин. Не беше лошо казано.
— Страшно нередно ли е, мамо? — запита Лади.
Тя погледна сина си, изпитвайки мъка, която не можеше да обясни.
— Не, Лади — тихо каза тя. — Просто го приеми като едно от тези неща, за които човек нищо не може да стори.
Той въздъхна дълбоко и започна да се чувствува по-добре. Поне майка му го разбираше, не беше го осъдила.
— Какво ще правим, мамо?
Тя го погледна в очите.
— Първото нещо, което трябва да направим, е да уверим Рина, че разбираме. Бедната, вероятно е страшно изплашена.
Той присегна, улови ръката на майка си и я притисна към устните си.
— Толкова си добра към нас, мамо! — прошепна той, като я гледаше с признателност.
Това бяха последните му думи. Защото точно в този момент вихрушката връхлетя отдясно на лодката и я преобърна.
Рина наблюдаваше апатично рибарите, когато извлякоха труповете на брега и ги положиха на плажа. Загледа се в тях. Лади и мама. Нещо се завъртя в нея. Ненадейно усети някакъв гърч в слабините и се преви на две, падайки на колене в пясъка, до двата безжизнени трупа. Затвори очи разхълцана и една ужасна влага започна да изтича от нея.
8.
Маргарет Брадли уморено погледна листата върху бюрото. Те бяха изписани с разкривените йероглифи на момичетата, посещаващи нейните лекции. Бутна ги рязко настрана и се изправи. Отиде до прозореца и неспокойно се загледа навън. Беше преуморена, изтощена от безкрайното еднообразие на работата.
Загледана в сивия вечерен здрач, тя се чудеше защо се бавеше писмото от Сали. Бяха изминали повече от две седмици от последното, а обикновено писмата пристигаха два пъти седмично. Да не би Сали да е намерила някоя друга? Друга приятелка, с която да споделя интимните, нашепвани тайни?