— И не се ли тревожихте поне малко заради всичко, което знаехте за мен? — попита докторът. — Наясно сте какво ние, социалистите, мислим за вас.
Старецът се разсмя, после се сгърчи от болка.
— По дяволите! Според мен ти си най-напред лекар, след това социалист. — Той го погледна дяволито. — Знаеш ли, докторе, ако гласуваш за републиканците, за три години ще те направя милионер.
Лекарят се засмя и поклати глава.
— Не, благодаря. Ще имам премного тревоги.
— Защо не ме питаш как се чувствам, докторе? Колтън беше тук вече четири пъти и все това ме пита.
Лекарят сви рамене.
— Защо? Зная как се чувствате. Боли ви.
— Боли ме адски, докторе — съгласи се Стенхърст. — Колтън каза, че камъните, които си извадил от бъбреците, били големи колкото топки за бейзбол.
— Наистина бяха големички.
— Каза още, че тази торбичка, която си ми нанизал, съм щял да я нося, докато бъбрекът оздравее и пак заработи.
— Ще я носите доста време.
Старецът го изгледа продължително.
— Знаеш ли, вие и двамата ми пробутвате врели-некипели — изрече спокойно той. — Аз ще я нося до гроб. И това не е далеч.
— Не бих казал.
— Зная, че не би го казал — натърти Стенхърст. — Затова го казвам аз. Слушай, докторе, аз съм на осемдесет и една години. А на осемдесет и една, доживее ли ги човек, започва здраво да му ухае на гробища — надушва смъртта у всекиго, дори у себе си. Научава се да я гледа в очите. Така че не ме баламосвай. Колко ми остава?
Лекарят погледна болния старец в очите и видя, че в тях няма уплаха. Ако въобще излъчваха нещо, то бе любопитство. Реши се веднага. Колтън бе тръгнал по съвсем погрешен път. Този беше истински мъж. Заслужаваше да му се каже истината.
— Три месеца, ако имате късмет, мистър Стенхърст. Шест, ако нямате.
Старецът дори не мигна.
— Рак ли?
Хирургът кимна.
— Метастаза, и то злокачествена — отговори той. — Извадих единия бъбрек и почти половината от другия. Затова поставих торбичката.
— Болезнено ли ще бъде?
— Много. Но можем да го контролираме с морфин.
— По дяволите — рече старецът. — Смъртта е може би единственото нещо, което още не съм опитал. Нещо, което не бих желал да пропусна.
Изведнъж телетипът затрака, старецът погледна към него, после към лекаря.
— Как ще разбера кога си отивам, докторе?
— Наблюдавайте урината в торбичката — обясни лекарят. — Колкото по-червена става, толкова повече наближава. Това означава, че бъбрекът изпуска чиста кръв вместо урина, тъй като ракът го е унищожил напълно.
Погледът в очите на стареца беше бистър и разумен.
— Значи ще умра от уремично отравяне.
— Най-вероятно. Ако нищо друго не се влоши.
Стенхърст се разсмя.
— По дяволите, докторе — каза той. — Това можех да го сторя още преди двадесет години, ако бях продължил да пия.
Хирургът се засмя.
— Но вижте колко удоволствия щяхте да пропуснете. Старецът също се разсмя.
— Вие, социалистите, сигурно ще обявите национален празник.
— Не знам, мистър Стенхърст — отвърна на смеха му лекарят. — Тогава от кого ще се оплакваме?
— Не се тревожа — каза старецът. — Хърст и Патерсън остават.
Лекарят протегна ръка.
— Е, трябва да тръгвам, мистър Стенхърст.
— Сбогом, докторе — ръкува се Стенхърст. — И благодаря. Тъмните очи на хирурга бяха сериозни.
— Сбогом, мистър Стенхърст — каза той. — Съжалявам. Тръгна към вратата. Гласът на стареца го накара да се обърне.
— Ще ми направиш ли една услуга, докторе?
— Всичко във възможностите ми, мистър Стенхърст.
— Онази сестра от операционната — каза Стенхърст. — Със сивите очи и едрите цици.
Хирургът се сети кого има предвид.
— Мис Дентън?
— Ако това е името й — каза старецът. Хирургът кимна.
— Тя каза, че ако искам да я видя без маска, ще дойде. Ще предадеш ли на Колтън, че искам тя да обядва с мен?
Хирургът се засмя.
— На драго сърце, мистър Стенхърст.
10.
Джени вдигна бутилката шампанско и наля във високата стъклена чаша, напълнена с кубчета лед. Виното ги покри с шумяща пенлива яка, после се утаи и тя я напълни догоре. Мушна стъклената сламка в чашата и я подаде на Стенхърст.
— Ето ти безалкохолното, Чарли.
Той се ухили закачливо насреща й.
— Ако се нуждаеш от нещо да изкара газовете — каза той, — шампанското е по-подходящо от газираните безалкохолни напитки. — Отпи с наслада. — Ах — възкликна той и се оригна. — Пийни си малко, може би ще те възбуди.
— Каква ти е ползата, дори и ако ме възбуди? — възрази Джени.
— Ще ми бъде приятно, като си помисля какво бих направил, ако беше преди двадесет години.
— Да кажем четиридесет — за по-сигурно.