— Чудо. Прощавай, че те безпокоя вкъщи. Дейвид, имам един специален проблем, по който искам да се посъветвам с теб.
— Давай — прозвуча сериозният му глас.
Тя си прочисти гърлото.
— Завърших колежа „Сейнт Мери“ със стипендия и си мисля дали бих могла да уредя със студиото да заделят част от седмичната ми заплата и да я изпращат там, тъй както правят с Фонда за подпомагане на филмовите дейци. Един вид отплата за всичко, което са сторили за мен.
— Лесна работа — засмя се Дейвид някак облекчен. — Прати една бележка в кабинета ми утре сутринта, като споменеш колко да се заделя и останалото е наша работа. Нещо друго?
— Не, това е всичко.
— Добре. И не забравяй да дойдеш на вечеря, както обеща на Роза.
— Ще дойда, Дейвид. Довиждане.
Остави слушалката и пак погледна писмото. Почувства се по-добре. Дори ако не можеше лично да бъде там, за да помогне, парите й щяха да свършат работа. Остави писмото и отвори другия плик. Права беше. Оказа се сценарий, доста обемист.
Прочете с любопитство заглавието върху синята обложка: „Афродита“; сценарий по романа на Пиер Луц. Разтвори го на първата страница и оттам изпадна някаква бележка. Беше къса и конкретна.
Драга мис Дентън,
Отдавна не сте правили филм и според мен бяхте достатъчно разумна да изчакате появата на подходящ сценарии, който да утвърди огромния ви успех от „Грешницата“.
Именно „Афродита“ е този сценарий. По мое мнение, от всичко, което прегледах, той е единственият, който би могъл да прибави нова слава към вашата кариера. Ще бъда особено заинтересуван от вашето мнение.
Сгъна писмото и го мушна в сценария. Този Дан Пиърс беше истински хитрец. Знаеше как да избегне представянето на сценария в студиото по обикновения ред. Тя го взе и се отправи нагоре към стаята си. Щеше да го прочете в леглото след вечеря.
14.
Уважаеми мистър Пиърс,
Благодаря ви за изпратения сценарий, който ви връщам. Сценарият е много добър. За съжаление, лично за мен, той не представлява интерес.
Замисли се дали бе права така бързо да отхвърли сценария. Изпитваше смесени чувства. През нощта, в леглото, когато го бе прочела за пръв път, не можа да се откъсне от него. Имаше нещо обаятелно в историята, което й напомняше за описанията на Стенхърст за куртизанките, участвали в управлението на света. Сценарият съдържаше чувствения образ и поезията на първоначалното произведение и едновременно с това го вместваше в рамките на филма. Но колкото повече го препрочиташе, толкова повече изчезваше първоначалният й възторг.
Нямаше нито една сцена или реплика, по която човек би възразил. На пръв поглед. И все пак, под повърхността се криеше някакво еротично загатване, което несъзнателно би подействало на публиката. Когато стигна до края на сценария, тя вече не се съмняваше, че това е била единствената цел на автора.
Заспа странно разстроена и се събуди все така объркана. На сутринта в студиото прати да й донесат от библиотеката един екземпляр от оригиналния роман, после прекара целия ден и част от другия в четене? След това наново прочете сценария. Едва тогава разкри колко дръзко са били изопачени красотата и смисълът на романа.
И все пак, тя не се съмняваше, че от това би излязъл грандиозен филм. Още по-малко се съмняваше, че актрисата, която изпълни ролята на Афродита, ще стане най-прочутата за сезона. Афродита от сценария беше богинята и идеалът за жена за всички мъже.
Но това не беше достатъчно. Защото никъде в сценария не откри душата на Афродита, нито за миг не се загатваше за духовната любов или съзерцанието й, които биха я извисили и наистина биха я превърнали в божество. Беше прекрасна, сърдечна, умна, любяща жена, не по-различна от която и да е в древността, не по-добра от всяка позната на Джени, не по-друга от тази, която бе самата Джени. Тя остана потресена от прочетеното. Защото макар и на друго място и при други обстоятелства, тя откриваше себе си — такава, каквато е била и каквато си оставаше.
Положи плика на тоалетната масичка и се готвеше да натисне звънеца, за да повика куриера, когато телефонът иззвъня. Вдигна слушалката. И щом чу гласа му, разбра колко много й е липсвал.
— Джонас! Къде си? Кога пристигна?
— В завода в Бърманк. Искам да те видя.
— О, Джонас, аз също искам да те видя. Едва ще изтрая до довечера.
— Защо да чакаме до довечера? Не можеш ли да дойдеш тук за обяд?
— Знаеш, че мога.
— Един часа?
— Ще бъда там — каза тя и остави слушалката.
— Можете да оставите кафето тук, Джон — каза Джонас. — Сами ще се обслужим.