— Да, мистър Корд. — Портиерът погледна Джени, после Джонас. — Бих ли — започна колебливо той, — бих ли затруднил мис Дентън, ако я помоля за един автограф.
— Питайте нея — засмя се Джонас.
Портиерът погледна въпросително към Джени. Тя се усмихна и кимна. Той измъкна молив и лист от джоба и тя се подписа на листа.
— Благодаря ви, мис Дентън.
Джени се засмя, когато вратата се затвори след него.
— Раздаването на автографи винаги ме кара да се чувствам, сякаш съм кралица. — Тя огледа кабинета. — Приятен е.
— Не е моят — обясни Джонас и напълни двете чаши с кафе. — На Форестър е. Използвам го в негово отсъствие.
— О — каза тя с любопитство. — Къде е твоят?
— Нямам кабинет, освен този на баща ми в стария завод в Невада. Никъде не се задържам достатъчно дълго, за да имам нужда от кабинет. — Придърпа стол към нея и седна. Почна да си пие кафето и я загледа мълчаливо.
Тя усети как лицето й пламва от смущение.
— Добре ли изглеждам? Да не би гримът ми да се е размазал?
Той поклати глава и й се усмихна.
— Не. Изглеждаш чудесно.
Тя отпи от кафето и странно, неловко мълчание се възцари между тях.
— Кажи какво прави — заговори тя.
— Главно мислех. За нас — отвърна той, гледайки я внимателно. — За теб. За мен. Сега, последния път, когато бях далеч от теб, за пръв път през живота си изпитах самота. Нищо не беше в ред. Не исках да виждам други момичета. Само теб.
Сърцето й сякаш набъбна и я задави. Стори й се, че направи ли и най-малкото движение, ще припадне. Джонас мушна ръка в джоба и извади малка кутийка, която й подаде. Тя я загледа вторачено. Гравираните златни букви се набиха в очите й: Van Cluf & Arpels.
Пръстите й се разтрепериха, когато я отвори. Прекрасно оформеният като сърце диамант изведнъж я заслепи с блясъка си.
— Искам да се омъжиш за мен — промълви тихо той.
Усети как горещи сълзи на благодарност напират в очите й, когато го погледна. Устната й потръпна, но не можа да проговори.
На другия ден това бяха заглавията и главната тема във вестниците. Телефонът в нейната гардеробна не престана да звъни цяла сутрин, докато най-сетне помоли телефонистката на компанията да не я свързва повече. Докато разговаряха, Джени долови ново уважение в гласа й.
Джени се канеше да прекъсне, когато телефонистката ц заговори:
— Мис Дентън?
— Да.
— Всички колежки ви пожелаваме щастие.
Джени изпита внезапен прилив на топлота.
— О, благодаря ви.
По-късно следобед се обади Роза:
— Страшно се радвам за двама ви.
— Като замаяна съм — сподели Джени, поглеждайки искрящия на ръката й диамант.
— Уведомиха ли те за поканата за вечеря?
— Да.
— Дейвид и аз тъкмо обмисляме. Защо да не я превърнем в годежен прием? В ресторанта на Романов, както се следва.
— Не зная — поколеба се Джени. — По-добре да питам Джонас.
Роза се засмя.
— Джонас ли? Кой е той? Само някакъв младоженец. Никой никога не пита младоженеца за такива работи. Няма да бъде голям прием, щом не искаш.
— Добре — засмя се Джени. — Нави ме.
— Тъкмо ще имаш възможност да покажеш годежния си пръстен. Чувам, че бил страхотен.
Джени повдигна ръка и диамантът проблясна.
— Много е хубав — отвърна тя.
— Бърни плаче за вечерята си. Ще ти се обадя по-късно у вас, да се уточним.
— Благодаря ти, Роза. Дочуване.
Когато вечерта се прибра от студиото, забеляза една непозната кола, паркирана пред дома й. Прибра своята в гаража и влезе в къщата през задната врата. Не искаше да се среща с повече репортери. Мексиканката беше в кухнята.
— Някой си сеньор Пиърс е в гостната, синьорита.
Какво ли може да иска, учуди се тя. Вероятно не бе получил още сценария и е наминал за него.
Пиърс се бе настанил в едно кресло, отворил в скута си екземпляр от сценария. Изправи се при влизането й и кимна.
— Добър вечер, мис Дентън.
— Добър вечер, мистър Пиърс. Получихте ли си сценария? Изпратих ви го преди няколко дни.
Той се усмихна.
— Получих го. Но си помислих, че може би трябва да поговорим. Надявам се, че ще мога да ви убедя да промените решението си.
— Не вярвам — поклати глава тя.
— Преди да поговорим по въпроса — подхвана бързо той, — мога ли да ви изкажа поздравленията си по случай вашия годеж?
— Благодаря ви. Но сега ще трябва да ви помоля да ме извините. Имам среща.
— Ще ви отнема само няколко минути. — Той се наведе и вдигна малкото куфарче, оставено на пода до стола му.
— Но моля Ви, мистър Пиърс…
— Само няколко минутки. — В гласа му имаше някаква странна самоувереност. Сякаш знаеше, че не би могла да му откаже. Натисна едно копче и капакът на куфарчето отскочи нагоре. — Знаете ли какво е това, мис Дентън? — запита той.