— Време ли нямаш? — подхвана майка му. — Вече си на тридесет години. Време ти е да се ожениш. За някое симпатично момиче. От порядъчно семейство. Не да прекарваш цялото си време из нощните клубове с някакви shiksas.
— Работата ми е такава, мамо. Трябва да излизам с тях.
— Всичко, което иска да прави, той го кръщава „работа“ — заяви тя риторично. — Не иска ли, пак било работа. Кажи, ще дойдеш ли на вечеря или не?
Изгледа майка си за миг, после сви примирено рамене.
— Да, мамо. Ще дойда. Но няма да стоя дълго. Рано ще си тръгна. Имам да върша куп работи.
Тя се усмихна доволно.
— Добре — каза тя. — Само не закъснявай. В седем да си тук. Точно.
Като се върна в хотела, намери бележка веднага да се обади на Дан Пиърс.
— Какво има, Дан? — запита той по телефона.
— Знаеш ли къде е Джонас?
Дейвид се засмя.
— Това име ми се струва познато.
— Остави шегите — изнервничи Дан. — Питам сериозно. Единственият начин да накараме Невада да направи уестърните е, ако Джонас поговори с него.
— Наистина ли смяташ, че ще се съгласи? — запита на свой ред Дейвид. Той лично не бе допускал, че Невада ще приеме. Нямаше нужда от пари и всички знаеха мнението му за еднодневките.
— Ще се съгласи — настоя Дан, — след като поговори с Джонас.
— И аз бих желал да си поговоря с него — отбеляза Дейвид. — Правителството отново повдига въпроса за тръстовете.
— Зная — каза Дан. — Профсъюзите ми дишат във врата. Не зная докога ще мога да издържа; не мога да ги метна, че сме бедни — видяха отчета за миналата година. Знаят, че вече сме изплували и ще имаме печалби догодина.
— Мисля, че ще бъде най-добре да поговорим с Мак. Да го държим в течение. Струва ми се, че две години без заседание са премного.
Но и Макалистър не знаеше къде се намира Джонас. Когато Дейвид остави слушалката, усети, че е силна раздразнен. Все едно да работиш във вакуум. Накъдето и да се обърнеш, нищо. Можеше само да се опитваш да правиш сделки. Все сделки. Да ги трупаш една върху друга като безкрайна пирамида. Търгуваше с Фокс, Лоуи, „RKO“, Парамонт, Уорнър. Даваше филми за техните киносалони, те му даваха за неговите. Можеше да стоиш само на един крак, след това да пристъпиш на другия.
Чудеше се защо Джонас възприе такова отношение към тях. Не постъпваше така с другите си предприятия. „Корд Еъркрафт“ бе вече един от гигантите в самолетостроенето. „Интерконтинентал Еърлайнз“ и „Корд Пластикс“ успешно конкурираха Дюпон.
Но що се отнасяше до филмовата компания, едва се държаха да не потънат. Рано или късно, Джонас трябваше да разбере това. Или щеше да остава в бранша, или да се измъква. Човек трябваше да бута напред. Филмовият бранш бе динамичен. Спреш ли да снимаш, значи си мъртъв.
Дейвид бе продължил да снима, доколкото можеше. Беше доказал, че компанията може да се задържи. Но ако трябваше да продължават така, действително имаше нужда от нещо голямо. Сделка или филм, на него му бе все едно.
Всъщност, той май предпочиташе сделките. Бяха по-безопасни и изложени на много по-малък риск от провал, отколкото една суперпродукция. Дисней, Голдуин и Бонер търсеха нови пътища. Всички те вадеха големи филми, добре финансирани и преди всичко лично гарантирани от самите тях. Той очакваше отговора на хората, които бе изпратил да сондират Голдуин и Дисней. Вече се бе срещнал веднъж с Морис Бонер. Но одобрението за подобна сделка трябваше да дойде от Джонас. От никой друг.
Бонер искаше същите условия, които Хол Уолис имаше при „Уорнърс“ или Занук при „Туенти Сенчъри Фокс“ — пълни права върху сценария, собствено производство на четири по-големи проекти през годината, лични акции от компанията.
Цената бе висока, но си заслужаваше да се заплати, щом човек иска най-доброто. Скурас не се бе поколебал, когато поиска Занук. Един такъв човек можеше да покачи оборота с двадесет милиона. Това бе разликата между съществуването и истинското богатство.
И къде ли е Джонас? Джонас държеше единствения ключ, който можеше да разтвори златната врата.
— Търси ви някой си Ървинг Шварц — изчурулика секретарката по вътрешния телефон. Дейвид свъси вежди.
— Какво иска? Не познавам никакъв Ървинг Шварц.
— Той казва, че ви познавал, мистър Улф. Каза да ви спомена за Топлийката.
— Топлийката?! — възкликна Дейвид. И се разсмя. — Защо не каза веднага? Свържи ме.
Апаратът превключи, когато девойката прехвърли разговора.
— Топлийка! — сърдечно поздрави Дейвид. — Какъв дявол те е довел насам? Как си?
Топлийката тихо се засмя.
— Добре съм. А ти, Дейви?
— Да. Макар че работя като пес.
— Зная — отговори Топлийката. — Чух куп хубави неща за теб. Човек се чувства някак по-добре, когато узнае, че някои от приятелите му от детинство преуспяват.