— Не е кой знае колко. Все още е само бачкане. — Започваше да му прилича на опипване на почвата. Бързо запресмята колко струва старото приятелство. Петдесет, сто?
— Бачкане, но е важно, нали?
— На мен ми стига — каза Дейвид, готов да смени темата. — Какво ще кажеш за себе си? Какво правиш насам?
— Карам я горе-долу. Сега живея тук. Имам къща в Колдуотър Каниън.
Дейвид едва не подсвирна. Старият му приятел се бе уредил добре. Началната цена на къщите там започваше от седемдесет и пет хиляди нагоре. Поне не ставаше дума за опипване.
— Чудесно! — възкликна той. — Дяволски дълъг път си изминал от Ривингтън стрийт дотам.
— Наистина. Искам да те видя, Дейви.
— Аз също — каза Дейвид. — Но съм страшно вързан с работа тук.
Гласът на Топлийката беше все така спокоен, но настоятелен.
— Знам, че си, Дейви — изрече той. — Ако не смятах, че е важно, нямаше да те безпокоя.
Дейвид се замисли за миг. Щом не беше опипване, какво можеше да бъде толкова важно?
— Слушай какво — покани го той. — Защо не дойдеш в студиото? Можем да обядваме тук, след което ще те разведа из него.
— Не става, Дейви. Трябва да се срещнем някъде, където никой няма да ни види.
— Тогава да се срещнем у вас?
— Също не става — отговори Топлийката. — Нямам доверие на прислугата. Същото важи и за ресторантите. Някой може да ни подуши.
— Не можем ли да разговаряме по телефона?
Топлийката се изсмя.
— Не се доверявам особено и на телефоните.
— Почакай — сети се Дейвид изведнъж. — Довечера съм на вечеря при мама. Ела да вечеряш с нас. Тя живее в Парк Апартмънс, Уестууд.
— Това звучи добре. Все още ли прави онези Knaidlach в супа с птича мас?
Дейвид се разсмя.
— Разбира се. А и подлютените кюфтенца ти прерязват стомаха. Ще си помислиш, че никога не си напускал дома.
— Готово — каза Топлийката. — В колко часа?
— Седем.
— Ще дойда.
Дейвид остави слушалката, все още озадачен какво ще иска Топлийката. Не можа да се чуди дълго, тъй като Дан влезе в кабинета, възбуден, с пламнало лице и блеснали от потта бузи.
— Обади ли ти се току-що някой си Шварц?
— Да — отвърна Дейвид изненадано.
— Ще се срещнеш ли с него?
— Довечера.
— Слава богу! — въздъхна Дан и се строполи на един стол пред бюрото. Измъкна кърпа и я прокара по лицето си.
Дейвид го изгледа любопитно.
— Какво толкова важно има в това, че ще се срещна с приятел, с когото съм израснал заедно?
Дан вторачи поглед в него.
— Не знаеш ли кой е той?
— Зная, разбира се — каза Дейвид. — Живееше в съседската къща на Ривингтън стрийт. Заедно ходехме на училище.
Дан се изсмя високомерно.
— Твоят приятел от Ийст Сайд е изминал дълъг път. Изпратиха го тук преди шест месеца, когато Биоф и Браун загазиха. Официално е от профсъюза, но същевременно е един от синдиката на мафията на Западното крайбрежие.
Дейвид вторачи изумен поглед в него.
— Надявам се, че ще се разбереш с него — добави Дан. — Защото, бог ми е свидетел, аз се опитах и не сполучих. Ако не успееш и ти, след една седмица — край на работата. Ще имаме най-голямата, най-пъклената стачка, която можеш да си представиш. Ще затворят всичко. Студиото, киносалоните, всички производства.
10.
Дейвид хвърли поглед към масата, следвайки майка си в кухнята. Бяха приготвени прибори за пет души.
— Не ми каза, че каниш цяла компания за вечеря.
Майка му, която надзърташе в тенджерата на печката, попита, без да се обръща:
— Може ли едно симпатично момиче да дойде за пръв път на вечеря при младеж без родителите си?
Дейвид сподави въздишката си. Очертаваше се по-зле, отколкото бе очаквал.
— Впрочем, мамо — обади се той, — сложи още един прибор на масата. Поканих един стар приятел да вечеря с нас.
Майка му заби в него проницателния си поглед.
— Поканил си го за тази вечер?
— Трябваше, мамо — опита се да се оправдае той. — Работа. На вратата се звънна. Погледна си часовника. Беше седем.
— Аз ще ида, мамо — каза бързо той. Сигурно беше Топлийката.
Отвори вратата. На прага стояха нисък мъж, вероятно към шейсетте, с подплашен вид и посивяла коса, една жена приблизително на същата възраст и младо момиче. Подплашеното изражение изчезна, когато мъжът се усмихна и протегна ръка.
— Сигурно вие сте Дейвид. Казвам се Ото Щрасмер.
Дейвид се ръкува с него.
— Драго ми е, мистър Щрасмер.
— Жена ми Фрида и дъщеря ми Роза — представи жените Щрасмер.
Дейвид им се усмихна. Мисис Щрасмер кимна нервно и каза нещо на немски, което бе последвано от милото „Приятно ми е“ на момичето.