В гласа й имаше нещо, което изведнъж накара Дейвид да я загледа. Не бе висока, може би един и шейсет, и от това, което можеше да се види, изглеждаше стройна. Гъстите й черни къдрици, прилепнали плътно към главата, очертаваха едри вежди над дълбоките сиви очи, почти напълно скрити зад дългите мигли. В извивката на устата и разположението на брадичката имаше нещо дръзко. Изведнъж Дейвид разбра: момичето, подобно на него, не държеше ни най-малко на тази среща.
— Кой е, Дейвид? — подвикна майка му от кухнята.
— Прощавайте — извини се бързо той. — Заповядайте вътре. — Отстъпи встрани, за да им стори път. — Семейство Щрасмер, мамо.
— Въведи ги в столовата — подвикна майка му. — На масата има шнапс.
Дейвид затвори входната врата.
— Да ви помогна с палтото? — обърна се той към момичето.
Тя кимна и му го подаде. Носеше семпла блуза в мъжка кройка и пола, пристегната на тънкото й кръстче с широк кожен колан. Той де удиви. Имаше достатъчно опит, за да разбере, че дръзката напереност на гърдите й под копринената блуза не се дължи на никакъв сутиен.
Майка й каза нещо на немски. Роза го погледна.
— Мама каза вие с татко да си вземете аперитива — преведе тя. — Ние ще отидем в кухнята да помогнем.
Дейвид я изгледа. Пак този глас. Уж имаше акцент, а едновременно с това нямаше. Най-малкото не беше така подчертан като този на баща й. Жените се запътиха към кухнята. Той погледна към мистър Щрасмер. Ниският човечец му се усмихна и го последва в столовата.
Дейвид откри бутилката уиски на ниската масичка, заградена от миниатюрни чашчици. Половинлитрова бутилка „Олд Овърхолт“. Дейвид сподави гримасата си. Това бе традиционното уиски, неизбежно присъстващо на всички церемонии — раждания, bar mizvahs, сватби, погребения. Остра смесица от ръжени уискита, която изгаряше гърлото на човека, докато се плъзгаше надолу и оставяше неприятен алкохолен мирис в носа. Трябваше да се сети да донесе бутилка скоч. Беше убеден, че именно уискито „Олд Овърхолт“ бе попречило на евреите да привикнат към уискито.
Явно беше, че мистър Щрасмер не споделя мнението му. Той вдигна бутилката и я огледа. Извърна се усмихнат към Дейвид:
— Ах, Gut шнапс!
Дейвид се усмихна и пое бутилката от ръката му.
— Чисто или с вода? — попита той, разчупвайки печата. Това също бе част от традиция. Бутилката винаги бе запечатана. Веднъж отворена, но недопита, тя никога не се поднасяше на гости отново. Чудеше се какво ли става с всичките отворени, полуизпразнени бутилки. Сигурно потъваха в някой шкаф в очакване деня на освобождението си.
— Чисто — пожела мистър Щрасмер с лека уплаха в гласа.
Дейвид напълни миниатюрната чашка и му я подаде.
— Ще трябва да взема малко вода за себе си — извини се той. Тъкмо в този момент влезе Роза с кана вода и няколко големи чаши.
— Помислих, че може би ще имате нужда от това — усмихна се тя и ги остави на масичката.
— Благодаря ви.
Тя се усмихна и отново излезе, а Дейвид си наля, разреждайки напитката обилно с вода. Обърна се към мистър Щрасмер. Дребният немец повдигна чашката:
— L’chaim.
— L’chaime — повтори Дейвид.
Мистър Щрасмер отметна глава назад и на един дъх изпи напитката в чашката. Прочисти си гърлото и се обърна към Дейвид с овлажнели очи:
— Ach, gut.
Дейвид кимна и отпи. Имаше ужасен вкус, дори с вода.
— Още едно? — запита вежливо той.
Ото Щрасмер се усмихна. Дейвид му напълни чашката, дребният мъж я пое и седна на кушетката.
— Значи вие сте Дейвид — каза той. — Слушал съм много за вас.
Дейвид му се усмихна и кимна. Очертаваше се да бъде една от онези вечери, след които лицето те боли от всичките раздадени вежливи усмивки.
— Да — продължи мистър Щрасмер. — Слушал съм много за вас. Отдавна исках да се запознаем. Знаете ли, и двамата работим за един и същ човек.
— За един и същ ли?
— Да — кимна мистър Щрасмер. — Джонас Корд. Вие работите за него във филмовия бранш. Аз работя за него в пластмасите. Запознахме се с майка ви в shul миналата година, когато отидохме там за Свещеното богослужение. — Мистър Щрасмер се усмихна. — Заговорихме се и установихме, че жена ми Фрида е втора братовчедка на баща ви. И двете фамилии произхождат от Силезия.
Глътна си уискито в чашата. Пак се закашля и изгледа Дейвид през насълзените си очи.
— Малък е светът, нали?
— Малък е — съгласи се Дейвид.
Гласът на майка му долетя зад него:
— Е, вече е време да седнем на вечеря, а къде е твоят приятел?
— Трябва да дойде всеки момент, мамо.
— Нали му каза за седем? — попита майка му с подозрение. Дейвид кимна.
— Тогава защо го няма? Не знае ли, че като дойде време за ядене, трябва да се яде, иначе всичко се разваля?