— На нас ни се струва, че успехът на тази компания се дължи главно на вас и вашата политика. Ние ценим дълбоко вашите способности и бихме желали да заемете подходящото си място като главен административен служител. — Той изгаси цигарата в пепелника пред него. — Със съответната власт и парично възнаграждение, разбира се.
Дейвид вторачи поглед в него. Светът му се поднасяше на сребърна тепсия.
— Това е твърде задължаващо — започна предпазливо той. — Ами ако ви помоля да оставите нещата, както са си? Или ако успея да убедя мистър Корд да приеме някои от предложенията ви? Това ще бъде ли задоволително за вас?
Шефилд поклати глава.
— При цялото полагащо се уважение към вашата искреност — не. Виждате ли, ние сме твърдо убедени, че Корд е вреден за преуспяването на компанията.
— Готови сте да започнете оспорване на пълномощия, ако не се съглася с вас, така ли?
— Съмнявам се дали ще бъде необходимо — отвърна Шефилд. — Вече би споменах, че сме собственици на значителен дял от акциите. Някои акционери са склонни да ни предоставят допълнителни пет процента. — Той измъкна някакъв лист от джоба и го подаде на Дейвид. — Ето и съгласието на мистър Бонър да ни предаде всички притежавани от него акции на петнадесети декември, деня на годишното събрание, следващата седмица. Десетте процента акции на мистър Бонър ще ни направят господари общо на тридесет и осем процента. Със или без вашите пет процента ние имаме повече от достатъчно акции, за да поемем ръководството на компанията. Дори с пълномощията мистър Корд не ще бъде в състояние да разполага с повече от тридесет процента от акциите.
Дейвид пое листа и го погледна. Беше писмено потвърждение, съвсем редовно. И подписът беше на Бонър. Мълчаливо побутна листа обратно на Шефилд. Изведнъж си припомни стария склад на Норман, където бе постъпил най-напред на работа. Кралят трябваше да умре. Ала сега не се отнасяше за някакъв бригадир на платформа, а за Джонас. До този момент никога не се беше замислял за това. Джонас бе изглеждал неуязвим.
Но всичко се бе променило. Джонас се проваляше. А думите на Шефилд всъщност означаваха: „Довери ни се и ние ще те направим крал“. Дейвид си пое дълбоко дъх. Защо пък не? Нещо подобно бе чувствал винаги, от онзи пръв ден в склада.
Роза остави вестника на леглото и присегна за цигара. Погледна будилника. Сочеше осем и нещо. Това означаваше, че в Ню Йорк минава единадесет. Дейвид трябваше да се обади досега. Обикновено, когато предполагаше, че ще закъснее, я уведомяваше предварително.
Дали не му се бе случило нещо? Дали не лежеше контузен някъде по улиците на Ню Йорк, на близо пет хиляди километра оттук, а тя да узнае, когато вече бе много късно?
Взе слушалката и набра номера на хотела му в Ню Йорк. Чу бързото превключване на линията през страната, после телефонът зазвъня в апартамента му. Звъня дълго.
— Ало — каза той. Гласът му беше нисък и предпазлив.
— Дейвид, как си?
— Чудесно — отвърна той.
— Разтревожих се. Защо не ми телефонира?
— В момента имам заседание.
— О! Сам ли си? В спалнята ли си?
— Да — отговори той със същия нисък, предпазлив глас. — В спалнята съм.
— На леглото ли седиш?
— Да.
— Аз лежа в леглото. — Тя го изчака да зададе обичайния си въпрос. Този път той не го стори, но тя все пак продължи. — Нямам нищо на себе си — прошепна тя. Внезапно топлота я заля. — О, Дейвид, така ми липсваш! Иска ми се да си до мен сега.
Дочу драсването на клечка кибрит.
— Ще се прибера към края на седмицата.
— Не мога да чакам, Дейвид. Ти можеш ли?
— Не — каза той все така предпазливо.
— Изпъни се в леглото за миг, Дейвид — прошепна тя. — Искам да ме почувстваш така, както аз те чувствам!
— Роза…
— О, Дейвид — прекъсна го тихо тя. — Виждам те. Твърд и силен. Усещам как преливаш живота в мен. — Затвори очи под прилива на топлината, бликнала от слабините й. Долавяше дъха му в телефонната слушалка. — Дейвид — прошепна тя, — не мога да чакам!
— Роза! — Гласът му беше дрезгав. — Аз…
Нейният глас бе топъл и провлачен:
— Фройд би научил много чрез мен — прошепна тя. — Сърдиш ли ми се, Дейвид, за това, че съм толкова ненаситна?
— Не — отвърна той.
Тя си пое дълбоко дъх.
— Радвам се — изрече тя. — Имам прекрасна новина за тебе, скъпи.
— Не може ли да ми я кажеш утре, Роза? — бързо я пресече той. — В момента имам много важно заседание.
Тя млъкна от изненада. Той го прие като съгласие.
— Чудесно, мило момиче — каза той. — Дочуване засега.
Чу се щракване и той изключи, преди да му е отговорила. Тя изгледа слушалката смаяно, после бавно я постави върху телефона.
Присегна към цигарата, която продължаваше да тлее на пепелника. Лютивият дим опари гърлото й. Ядосана, тя я загаси. Изви ръце към възглавницата и остана така.