— Кое е глупост? — попитах аз и погледнах назад от седалката на втория пилот, за да видя как Лондон потъва зад гърба ни в леката утринна мъгла. Все още се забелязваха няколко пожара от нападението миналата нощ. — Не купиха самолета ни, но ще купят всички В-17, които успеем да произведем. По дяволите, и двамата знаем, че трябва да има уеднаквяване.
— Не говоря за това — изръмжа Роджър.
— Проверка на двигатели едно и две — извика Мориси зад нас. — Проверка на двигатели три и четири. Можете да прекъснете горивото. — Проверка. — Роджър намали подаването на сместа. — За това именно говоря — продължи той, посочвайки към Мориси, който действаше като бордов механик. — Глупост. Всички ние в един и същ самолет. Ами ако падне? Кой ще остане да ръководи компанията?
— Премного се тревожиш — ухилих се аз.
Той отвърна на усмивката механично.
— Затова ми плащаш. Президентът на компанията трябва да се тревожи. Особено при начина, по който се разрастваме. Миналата година надминахме тридесет и пет милиона; тази година с военните поръчки ще надхвърлим стоте милиона. Трябва да започнем да обучаваме хора, които да поемат работата в случай, че нещо стане с нас.
Присегнах за цигара.
— Какво може да ни се случи? — запитах, докато я палех. Погледнах през облака дим. — Освен ако не ревнуваш заради онези от Роял Еър Форс, които видяхме преди малко, и не си намислил да се връщаш в армията.
Той се наведе, измъкна цигарата от устата ми и я мушна между устните си.
— Знаеш, че не е така, Джонас. Не мога вече да се меря с младоците. Ще си играят с мен като котка с мишка. Щом трябва да съм кабинетен плъх, предпочитам да стоя тук, където поне съм от Генералния щаб.
Казаното от него имаше смисъл. Войната ни тласкаше към разширяване, за каквото никой от нас дори не бе мечтал. А още не бяхме влезли истински в нея.
— Ще трябва да намерим някой да ръководи завода в Канада.
Кимнах мълчаливо. Беше се оказал прав — ходът идеше да бъде дяволски сполучлив. Щяхме да изработваме частите в нашите заводи в Щатите, после да ги експедираме в Канада, където щяха да се сглобяват на поточните линии. Щом излезеха, Канадските кралски въздушни сили щяха да имат грижата да стигнат до Англия. Тръгнеше ли добре, можеше да намалим с три седмици времето за производство на един самолет.
Идеята имаше и някои финансови предимства. Британското и канадското правителство бяха склонни да подпомогнат построяването на заводите, от което ние реализирахме двустранни икономии. Фабриката щеше да ни струва по-евтино, тъй като не бяхме обременени с лихви, а данъците за чист доход щяха да се плащат в Канада, където амортизационните отчисления бяха четири пъти по-малки от тези на Чичо Сам. Освен това момчетата на Негово Величество също бяха щастливи, тъй като, бидейки в стерлинговата зона, трябваше да плащат по-малко американски долари.
— Съгласен съм. Обаче никое от момчетата, които работят за нас, няма опита, за да се залови с такава голяма работа. С изключение на Мориси, естествено. А от него не можем да се лишим. Имаш ли някого предвид?
— Естествено — каза той, отправяйки ми странен поглед. — Обаче едва ли ще ти се понрави.
Изгледах го.
— Кажи да видим.
— Еймос Уинтроп.
— Не!
— Единствено той може да се справи — посочи Форестър. — И едва ли ще ни бъде на разположение за дълго. Тъй както вървят нещата, някой ще го лапне.
— Тяхна си работа! Той е женкар и пияница. Освен това, където и да е отишъл, все се е осирал.
— Обаче познава в детайли производството на самолети — упорито настоя Форестър. И пак ме погледна. — Чух какво се е случило между вас двамата, но това няма нищо общо с нашата работа.
Не отговорих. Далеч напред видях как летящият начело във формацията от Спитфайър поклаща крила. Това бе сигналът да включим радиоапаратите. Форестър се наведе и щракна ключето.
— Да, капитане?
— Тук би оставяме, момчета.
Погледнах надолу. Сивите води на Атлантическия, океан ме гледаха. Бяхме на сто и петдесет километра от бреговете на Британските острови.
— Добре, капитане — отвърна Форестър. — Благодарим ви.
— Успешно завръщане, приятели. И не забравяйте да ни изпратите големите. Ще ни трябват следващото лято, за да си го върнем на Адолф.
Форестър се засмя. Англичаните едва бяха удържали набезите на врага и вече мислеха за отплата.
— Ще ги имате, капитане.
— Чудесно. Изключвам.
Той разклати крилата на своя Спитфайър и формацията направи широк завой назад, към родното крайбрежие. След това настъпи тишина и ние останахме сами над Атлантическия океан на път за дома.