Свалих си предпазния колан и се изправих.
— Ако нямаш нищо против, ще отида отзад да подремна.
Роджър кимна. Отворих вратата към съседното помещение.
— Помисли за това, което ти казах — подвикна след мене той.
— Ако говориш за Еймос Уинтроп, откажи се.
Мориси седеше обезсърчен на седалката на бордовия инженер. Вдигна поглед към мен, когато влязох.
— Не разбирам — промълви тъжно той.
Седнах до него.
— Лесно е да се схване. В-17 лети с екипаж от пет души, а нашите — с девет. Това означава, че могат да пуснат почти два пъти повече самолети във въздуха. До Германия и обратно курсът е малко над три хиляди километра, затова не им е нужен самолет с пробег от осем хиляди километра. Освен това оперативните разходи са малко повече от половината от нашите.
— Но този самолет може да лети три хиляди метра по-високо и триста километра в час по-бързо — не се предаваше Мориси. — И носи почти два пъти повече бомбен товар.
— Бедата при теб, Мориси, е, че изпреварваш времето. Те не са готови още за самолети като този.
Видях наскърбения израз отново да се появява на лицето му. За Момент го съжалих. Казаното от мен беше вярно. За моите пари той бе най-големият авиоконструктор на света.
— Я стига! Не се тревожи, ще се сетят за теб. Един ден ще летят хиляди самолети като този.
— Но не и в тази война — каза примирено той. Извади от кашона термос. — Мисля да занеса кафе на Роджър.
Мина отпред в пилотската кабина, а аз се изтегнах на койката. Бръмченето на четирите двигателя кънтеше в ушите ми. Затворих очи. Три седмици в Англия и през цялото време не бях спал и една нощ свястно. Все бомбардировки и момичета. Бомби и момичета. Бомбите. Момичетата. Заспах.
Острото свистене от падаща бомба стигна апогея си, когато падна някъде наблизо. За миг разговорът на масата увисна Във Въздуха.
— Боя се за дъщеря си, мистър Корд — каза стройната жена с посивели коси от дясната ми страна.
Погледнах първо нея, после Мориси, седнал насреща. Лицето му беше победяло и напрегнато. Бомбата бе паднала до вратата, така да се каже, а тя се тревожеше за дъщеря си, която бе в безопасност в Америка. Може би имаше основания. Тя бе майката на Моника.
— Не съм Виждала Моника, откакто бе на девет години — продължи мисис Холм нервно. — Горе-долу от двадесет години. Често мисля за нея.
Кой те знае колко често, помислих аз. Смятах, че при майките е по-друго. Но и те не се различаваха от бащите. Мислеха най-напред за себе си. Поне в едно отношение си приличахме с Моника. Родителите ни не даваха пукната пара за нас. Моята майка бе умряла, а нейната бе избягала с друг мъж.
Тя вдигна към мен теменужените очи зад дългите мигли и аз долових красотата, която бе предала на дъщеря си.
— Мислите ли, че ще я видите, когато се върнете в Щатите, мистър Корд?
— Съмнявам се, мисис Холм — отвърнах аз. — Сега Моника живее в Ню Йорк. Аз живея в Невада.
Тя помълча известно време, после погледът й пак ме прободе.
— Не ме харесвате особено, нали, мистър Корд?
— Всъщност не съм мислил за това, мисис Холм — казах бързо аз. — Прощавайте, ако създавам такова впечатление.
Тя се усмихна.
— Не че сте казали нещо. Просто почувствах дръпването, когато ви казах коя съм. — Тя заигра нервно с лъжицата. — Предполагам, че Еймос Ви е разказал всичко за мен — как съм забягнала с друг мъж, как съм го оставила сам да отгледа детето.
— Аз и Уинтроп не бяхме много близки. Никога не сме говорили за вас.
— Трябва да ми повярвате, мистър Корд — прошепна тя напрегнато. — Не съм изоставяла дъщеря си. Искам тя да научи това, да ме разбере.
Нищо не се променяше. Все родителите трябваше да бъдат разбирани, вместо те да разбират.
— Еймос Уинтроп беше женкар и мошеник — промълви тихо тя, без горчивина. — Десетте години брачен живот с него бяха същински ад. През медения месец няколко пъти го залавях с други жени. И накрая, когато се влюбих в един сериозен, почтен мъж, той ме шантажира да му оставя дъщеря си, заплашвайки, че ще провали кариерата на този мъж, който бе на служба на Нейно Величество.
Погледнах я. Звучеше правдоподобно. Еймос бе хитрец, пълен е подобни номера. Познавах го.
— Писахте ли някога на Моника да й разкажете всичко?
— Как може човек да пише подобни неща на собствената си дъщеря?
Не й отговорих.
— Преди десетина години получих вест от Еймос, че ще я прати при мен и помислих, че като дойде, ще й разкажа всичко и тя ще ме разбере. — Тя поклати леко глава. — Прочетох във вестниците за вашата женитба и тя така и не дойде.
Прислужникът влезе и отнесе празните прибори. Друг постави чашки за кафе пред нас. Когато излезе, попитах:
— Какво точно искате от мен, мисис Холм?