Погледът й се плъзна по лицето ми. Видях, че очите й са влажни. Гласът обаче не трепереше, когато изрече:
— Ако се случи да я видите, мистър Корд, кажете й, че съм питала за нея, че мисля за нея и че ще се радвам, ако ми се обади.
Кимнах бавно.
— Ще го сторя, мисис Холм.
Прислужникът започна да разлива кафето, а глухият тътен на падащи бомби продължаваше да звучи, заглушен от тежките завеси, като далечен гръм над мирновременен Лондон.
Ревът на четирите големи двигателя отново забуча в ушите ми и аз отворих очи. Мориси дремеше на седалката, главата му неудобно килната настрана. Когато станах, той отвори очи.
— Колко време съм спал? — попитах аз.
— Около четири часа.
— Най-добре да сменя Роджър — казах аз и се изправих. Форестър вдигна поглед, когато влязох в кабината.
— Явно си бил много уморен. По едно време хъркаше така силно, че си помислих, че имаме пет двигателя, а не четири.
Отпуснах се на седалката на втория пилот.
— Дай да те сменя, за да си починеш. Къде се намираме?
— Тук някъде — каза той, посочвайки с пръст върху картата между нас. Хвърлих поглед. Бяхме на около хиляда и петстотин километра от Англия, над океана.
— Бавно се движим.
Той кимна.
— Попаднахме на силен насрещен вятър.
Присегнах за кормилото и го дръпнах към мен, докато включи.
— Готово — казах. — Поемам го.
Той освободи кормилото, стана и се протегна.
— Ще се опитам да дремна.
— Чудесно — поощрих го аз и погледнах през люка. Започваше да вали.
— Сигурен ли си, че можеш да си държиш очите отворени няколко часа?
— Ще се справя.
Той се разсмя.
— Или си по-добър от мен, или аз остарявам. По едно време си мислех, че възнамеряваш да спиш с всички англичанки.
Ухилих се на свой ред.
— При онези непрестанно падащи бомби счетох за нужно да се възползвам колкото мога от случая.
Той пак се засмя и напусна кабината. Обърнах се към контролите. Очевидно не бях единственият, който разсъждаваше така. Сигурно и момичетата изпитваха същото. Имаше нещо отчаяно в начина, по който настояваха да се възползваш от услугите им.
Ето че заваля сняг; тежки снежни парцали, които се лепяха по прозорчето. Включих обезмразителите и загледах как снегът се превръща на вода по плексигласа. Скоростта на въздуха беше триста и спадаше. Това означаваше, че насрещният вятър се усилваше. Реших да видя дали не можем да се изкачим над него.
Дръпнах кормилото назад и големият самолет бавно започна да се издига. Пресякох облаците и на четири хиляди метра излязох на ярко слънце.
Включих джирокомпенсатора и изравних самолета.
През остатъка от пътя до дома полетът бе чист и гладък.
2.
Робер стоеше на прага пред отворената врата, когато излязох от асансьора. Макар да беше четири сутринта, изглеждаше свеж и бодър, като че ли току-що ставаше. Черното лице над бялата риза и безупречно скроеното лакейско сако грейна в приветлива усмивка.
— Добро утро, мистър Корд. Добре ли пътувахте?
— Благодаря, Робер. Чудесно.
Той затвори вратата след себе си.
— Мистър Макалистър е във всекидневната. Чака ви от осем часа снощи.
— Ще говоря с него — казах аз и тръгнах да прекосявам антрето.
— Ще ви приготвя сандвич с месо и кафе, мистър Корд.
Спрях се и погледнах стария негър. Сякаш не остаряваше. Косата му бе все така черна и гъста. Фигурата му едра и изправена.
— Хей, Робер, знаеш ли какво? Липсваше ми.
Той пак се усмихна. Нямаше раболепие или фалш в усмивката му. Беше усмивка на приятел.
— И вие ми липсвахте, мистър Корд.
Обърнах се и влязох във всекидневната. Робер беше повече от приятел. Той ми беше нещо като ангел-хранител. Не зная какво щеше да стане с мен след смъртта на Рина, ако не беше Робер.
Когато се върнах от Ню Йорк в Рено, бях същинска развалина. Не ми се правеше нищо. Исках само да пия и да забравя. Хората ми бяха непоносими.
Баща ми не ми даваше мира; сякаш ме бе яхнал на раменете като пустинен индианец на пони. Бях пожелал неговата жена. Умряла беше неговата жена. Тогава защо плачех? Защо всичко бе опустяло за мен?
После една сутрин се събудих в мръсния заден двор, при колибата, където бе стаята на Невада, и видях Робер над главата си. Смътно си спомних как се бях облегнал на стената, където довърших бутилката бърбън. Това беше предната нощ. Бавно извърнах глава. Празната бутилка лежеше до мен.
Вдигнах ръка от праха и се опипах. Главата ме болеше, устата бе пресъхнала и когато направих опит да се изправя на крака, не ми достигнаха сили.
Усетих ръката на Робер да се плъзга под мишниците ми и да ме изправя на крака. Закрачихме по утъпканата земя.