— Благодаря ти — казах аз, облегнат на него. — Ще се оправя, щом пийна едно.
Гласът му беше толкова кротък, че отначало ми се стори, че не съм го чул.
— Никакво уиски вече, мистър Корд.
Опулих се насреща му.
— Какво рече?
Големите му очи ме гледаха безизразно.
— Никакво уиски вече, мистър Корд — повтори той. — Смятам, че е време да престанете.
Гневът се надигна в мен и ми даде сили. Отскубнах се от него.
— Кой, по дяволите, смяташ, че си ти? — креснах аз. — Щом искам да пия, ще пия!
Той поклати глава.
— Никакво уиски вече. Не сте малко момче. Не можете да бягате и да криете главата си в бутилка уиски всеки път, щом ви се случи нещо неприятно.
Изгледах го, безмълвен за миг, а гневът ме обливаше на студени вълни. После възвърнах гласа си.
— Уволнен си! — креснах аз. — Никой черен кучи син не може да ме командва!
Обърнах се и тръгнах към къщата. Усетих ръката му на рамото си и се обърнах. Лицето му бе помръкнало.
— Съжалявам, мистър Корд — промълви той.
— Не е нужно да се извиняваш, Робер.
— Не се извинявам за това, което казах, мистър Корд — отговори той с притихнал глас. После видях как грамадният му, приличащ на чук, юмрук се насочва към мене. Направих опит да се отдръпна, но изглежда, че нещо в тялото ми не действаше тъй, както ми се искаше, така че пак потънах в дълбока тъмнина.
Този път, когато се събудих, бях в леглото си, загърнат в чисти чаршафи. В камината гореше огън, чувствах се съвсем отпаднал. Извърнах глава. Робер седеше на стола до леглото ми. На масичката до него имаше малък супник, от който се издигаше пара.
— Приготвих ви топла супа — каза той, а очите му ме гледаха спокойно.
— Защо си ме довел тук?
— Планинският въздух ще ви подейства добре.
— Няма да остана — скочих аз. Достатъчно се бях наситил на тази хижа последния път. По време на медения си месец.
Огромната ръка на Робер ме бутна назад върху възглавницата.
— Ще останете — настоя кротко той. Вдигна капака на супника и потопи една лъжица в него, после пълна я поднесе към устата ми. — Яжте.
Тихият му глас беше толкова властен, че неволно разтворих уста, преди да съм размислил. Горещата супа ме пареше, докато си пробиваше път. После махнах с ръка.
— Не искам.
Загледах се известно време в тъмните му очи и почувствах как внезапно в душата ми се надигат болка и самота, каквито никога дотогава не бях изпитвал. Изведнъж започнах да плача.
Той остави супника.
— Поплачете си, мистър Корд. Наплачете се. Но ще видите, че сълзите няма да ви помогнат повече от уискито.
Седеше на верандата под късното следобедно слънце, когато най-после се показах навън. Всичко наоколо бе потънало в зеленина: храстите, дърветата, всичко надолу по склоновете, чак до края, където преливаше в жълтите и червени пустинни пясъци. Той се изправи на крака, когато отворих вратата.
Отидох до парапета и се загледах надолу. Бяхме далеч от хората. Обърнах се и го погледнах.
— Какво има за вечеря, Робер? — попитах аз. Той сви рамене.
— Да си кажа истината, мистър Корд, чаках да видя как ще се чувствате.
— Наблизо има един поток с най-големите пъстърви, които съм виждал.
Той се усмихна.
— Чудесно би било да хапнем пъстърва, мистър Корд. Изминаха близо две години, преди да слезем от планината.
Дивеч имаше в изобилие, а веднъж седмично Робер отиваше с колата за продукти. Поотслабнах и замургавях под слънцето и подпухналостта от градския живот изчезна със заякването на мускулите на тялото.
Някак привикнахме към новия живот и беше чудно как добре вървеше работата и без мен. Просто се доказваше старата максима: стигнеш ли веднъж определена височина, трудно можеш да спреш растежа. Всички компании се развиваха, с изключение на филмовата. Тя страдаше от липса на капитал, но това не ме интересуваше особено много вече.
Три пъти седмично говорех с Макалистър по телефона. Обикновено това беше достатъчно, за да се оправят основните проблеми. Веднъж в месеца Мак пристигаше по лъкатушещия път, напълнил чантата с документи, които трябваше да подпиша, и доклади, които да проуча.
Мак беше изключително проницателен човек. Много малко неща убягваха от наблюдателното му око. По някакъв загадъчен начин всичко значително, което ставаше в коя да е от компаниите, намираше своето място в докладите му. Много бяха нещата, в които съзнавах, че е редно лично аз да се намеся, ала всичко ми се струваше някак безкрайно далечно и съвсем маловажно.
Бяхме прекарали почти година и половина, когато дойде първият външен посетител. Бях излязъл на лов и се връщах по пътеката с връзка пъдпъдъци в ръка, когато забелязах непозната кола, паркирана пред хижата. Беше Шевролет с калифорнийски номер.