Заобиколих и надникнах да видя регистрацията на таблото: Доктор Роза Щрасмер, 1104 Крайбрежен булевард, Малибу, Калифорния. Обърнах се и влязох в хижата. На кушетката седеше млада жена и пушеше цигара. Имаше черна коса, сиви очи и решителна брадичка.
Когато се изправи, видях, че е обута в избелели джинси, които някак подчертаваха стройните, женствени извивки на бедрата.
— Мистър Корд? — запита тя, протягайки ръка към мен, с някакъв особен лек акцент в гласа. — Казвам се Роза Щрасмер, дъщеря на Ото Щрасмер.
Поех ръката й и я погледнах. Ръкостискането й беше стегнато. Направих опит да прикрия леката нотка на досада в гласа си.
— Как научихте къде да ме намерите?
Тя извади един плик и ми го подаде.
— Мистър Макалистър ме помоли да се отбия да ви предам това, когато узна, че ще поскитам насам през отпуската си.
Отворих плика и погледнах книжата в него. Нямаше нищо, което не можеше да почака до следващото му идване. Оставих го на масата. Робер влезе в стаята точно в този момент. Изгледа ме с любопитство, докато поемаше връзката с пъдпъдъци и пушката и тръгна към кухнята.
— Надявам се, че не съм ви обезпокоила, мистър Корд — каза бързо тя.
Погледнах я. Каквото и да изпитвах, не тя беше виновната. Просто едно много хитро напомняне от Мак, че не мога да остана завинаги в планината.
— Не — отговорих аз. — Трябва да простите изненадата ми. Не ни идват често гости тук.
Внезапно тя се усмихна. Когато се усмихнеше, лицето й придобиваше странна, ведра красота.
— Напълно ви разбирам защо не каните хора тук, мистър Корд — отбеляза тя. — Повече от двама души тук биха пренаселили този рай.
Не й отговорих.
Тя се поколеба за миг, после тръгна към вратата.
— Трябва да тръгвам — каза неловко. — Радвам се, че се запознахме. Толкова съм слушала за вас от баща си.
— Доктор Щрасмер!
Тя се обърна изненадана към мен.
— Да, мистър Корд!
— Пак ще ви помоля да ме извините — казах бързо аз. — След като поживях тук, изглежда съм забравил как се държат нормалните хора. Как е баща ви?
— Добре е и е щастлив, мистър Корд, благодарение на вас. Никога не се уморява да ми разказва как сте шантажирали Гьоринг, за да го измъкнете от Германия. Счита ви за много смел човек.
Усмихнах се.
— Баща ви е смелият човек, докторе. Аз свърших съвсем малко.
— За мама и мен то не беше никак малко — промълви тя. Пак се поколеба. — Сега наистина трябва да си ходя.
— Останете за вечеря — поканих аз. — Робер пълни пъдпъдъците с див ориз така, че ще останете възхитена.
Очите й се вгледаха в моите.
— Ще остана — отговори тя. — При едно условие. Че ще ме наричате Роза, не „докторе“.
— Дадено. Седнете сега, а аз ще се обадя на Робер да донесе нещо за пиене.
Но Робер беше вече на вратата с каничка мартини. Когато привършихме с вечерята, беше много късно за нея да слиза от планината, затова Робер й приготви легло в миниатюрната спалня за гости. Тя си легна, аз се заседях известно време във всекидневната, после се прибрах в спалнята.
За пръв път от дълго време не можех да заспя веднага. Дълго гледах танцуващите по тавана сенки. После долових някакъв шум до вратата и се надигнах в леглото.
Тя застана смълчана на прага за миг, после влезе в стаята. Спря до леглото и ме загледа.
— Не се плаши, самотнико — прошепна тя с мекия си глас. — Не искам нищо повече от теб, освен тази нощ.
— Но, Роза…
Тя притисна показалец към устните ми и се мушна в леглото, топла и женствена, съчувстваща и разбираща. Притисна главата ми към гърдите си, както майка би направила с рожбата си.
— Сега разбирам защо ме изпрати Макалистър.
Обвих с длани малките й, твърди гърди.
— Роза, ти си прекрасна — прошепнах аз.
Чух приглушения й смях.
— Зная, че не съм прекрасна, но съм щастлива, че го казваш.
Положи глава върху възглавницата и ме погледна с топлите си, кротки очи.
— Kommen Sie, Liebchen — каза нежно тя, протягайки ръце към мен. — Ти върна баща ми към живота, позволи ми аз да те върна в твоя.
На сутринта, след закуска, когато тя си замина, тръгнах замислен към всекидневната. Робер ме погледна от масата, където разчистваше приборите. Не заговорихме. Нямаше нужда. В този момент и двамата знаехме, че беше само въпрос на време, преди да напуснем планината.
Светът не беше вече толкова далечен.
Когато влязох във всекидневната, Макалистър спеше на кушетката. Отидох до него и го докоснах по рамото. Той отвори очи и ме погледна.
— Здравей, Джонас — каза той, надигна се и разтърка очи. Извади цигара и я запали. След миг сънят бе изчезнал от очите му. — Очаквах те, защото Шефилд ни притиска за дирекционния съвет — обясни той.