Обърнах се с недоумение към Щрасмер.
— Той е евреин, хер Корд — тихо промълви Щрасмер.
— И какво от това? Защо не повика полицията?
Щрасмер посочи отново на улицата. На отсрещния ъгъл стояха двама полицаи.
— Те видяха всичко, което се случи.
— Защо не ги спряха?
— Така им е наредено — отвърна той. — Хитлер твърди, че евреите нямат права по немските закони.
— Какво общо има това с вас?
— Аз съм евреин — каза простичко той.
Замълчах. Извадих цигара и запалих.
— Какво искате да направя с парите?
— Да ги държите, докато ви се обадя. — Той ми се усмихна. — Жена ми и дъщеря ми са вече в Америка. Ще ви бъда благодарен, ако ги осведомите, че съм добре.
— Защо не се присъедините към тях?
— Може да го сторя — като му дойде времето. Но аз съм немец — завърши той. — И все още живея с надеждата, че един ден тази лудост ще отмине.
Надеждите на хер Щрасмер не се сбъднаха. Това узнах след по-малко от година, докато седях в кабинета на Райхсмаршала.
— Евреите по света са обречени, както и евреите в Германия — ми говореше той учтиво. — Ние, от Новия ред, съзнаваме това и ще приветстваме нашите приятели и съюзници зад океана, които пожелаят да се присъединят към кръстоносния ни поход.
Нищо не казах и го оставих да продължи.
— Ние, хората на въздуха, се разбираме един друг — каза той.
— Да, Ваше превъзходителство — кимнах аз.
— Добре — усмихна се той. — Тогава да не губим време. — Хвърли някакви книжа на бюрото. — Съгласно новия закон, Райхът конфискува имуществата на някой си Ото Щрасмер. Научаваме, че у вас има известна негова сума и с настоящето се изисква да я преведете на Райхсбанк.
Не ми хареса думата „изисква“.
— Опитвах се да се свържа с хер Щрасмер — започнах аз.
Гьоринг пак се усмихна.
— Щрасмер пострада сериозно и сега е в болница.
— Разбирам — казах аз и станах.
— Третият Райх няма да забрави своите приятели — каза Райхсмаршалът. Натисна някакъв бутон на бюрото си.
На прага се появи млад немски лейтенант.
— Хайл Хитлер! — каза той и вдигна ръка за нацисткия поздрав.
— Хайл Хитлер! — отвърна небрежно Гьоринг. Обърна се към мен. — Лейтенант Мюлер ще ви придружи в заводите на Месершмит. Ще се видим пак за вечеря, хер Корд.
Заводът на Месершмит ми отвори очите. В Щатите нямахме такива самолетостроителници. По някакъв начин приличаха на автомобилните линии в Детройт. А когато видях някои от скиците на МЕ-109, украсяващи кабинета на Месершмит, нямах нужда от втори поглед. Всичко се готвеше за война в случай, че не се надигнехме колективно от задниците си.
На приема същата нощ Райхсмаршалът ме отведе в един ъгъл.
— Как ви се стори нашият завод?
— Силно ме впечатли — отвърнах аз.
Той кимна доволен.
— За модел използвахме вашия завод в Калифорния — каза той. — Но го направихме много по-голям, разбира се.
— Разбира се — повторих аз, чудейки се как ли са се добрали там. Веднага съобразих, че не е трудно. Досега ние не изпълнявахме военни поръчки; изграждахме само пътнически самолети.
Засмя се доволен, после се обърна и се отдалечи. След миг се върна при мен.
— Между другото — прошепна той — Фюрерът остана, много доволен от вашето сътрудничество. Кога да го уведомя, че ще получим парите?
Погледнах го в упор.
— В деня, когато хер Щрасмер влезе в моя кабинет в Ню Йорк. Той се изненада.
— Това няма да се хареса на Фюрера — заяви накрая. — Казах му, че сте наш приятел.
— Аз съм приятел също така и на хер Щрасмер.
Изгледа ме отново.
— Сега не зная какво да кажа на Фюрера. Той доста ще се разочарова, когато узнае, че няма да получим парите.
— В такъв случай — предложих аз — защо да го разочароваме? Един евреин повече или по-малко няма никакво значение за Германия.
Той кимна бавно.
— Може би това е най-добрият начин.
Точно след един месец дребният немски инженер прекрачи прага на кабинета ми в Ню Йорк.
— Какво ще правим сега? — запитах аз.
— Първо ще се присъединя към семейството си в Колорадо и ще си отпочина — каза той. — След това ще трябва да си потърся работа. Вече не съм богат човек.
Усмихнах му се.
— Елате да работите за мен. Ще считам милиона като аванс срещу вашите проценти.
Когато излезе от кабинета ми, дадох нареждане на Мориси да започне работата по КЕ-4. Ако предчувствието не ме лъжеше, въобще не разполагахме с много време. Разбира се, съвсем друг въпрос беше дали ще успея да убедя американската армия в това.